— Много интересно — промърмори Джон. — Не очаквах подобен развой на събитията. — Взе си поничка със сирене, разчупи я на две и с отвращение се втренчи в лепкавия белезникав пълнеж. — Тукашните хора наистина ли консумират туй чудо?
— А пък нюйоркчаните ядат рибешки пикочни мехури — побързах да защитя местните специалитети. — И то сурови.
— Сигурно. — Той потопи поничката в пластмасовата кутия, съдържаща сос за спагети, който в Западен Мейн се нарича сос със сирене, и предпазливо отхапа един залък.
— Какво ще кажеш? — попитах.
— Не е лошо… но сигурно трябва да се консумира, докато е топло.
Което е самата истина — да ядеш студени понички с италианско сирене е все едно да хапваш сополи. Въздържах се да споделя тази констатация със сътрапезниците си, за да не развалям хубавото им настроение през този прекрасен летен ден.
— Не ми е ясно защо Дърджин не е пуснал касетата със записа — замислено промълви Мати.
Джон се протегна така, че ставите му изпукаха, погледна я както баща гледа послушното си дете, и отвърна:
— Може би никога няма да научим причината.
Изглеждаше много доволен, защото бе убеден, че Девор няма да заведе дело. Не ми се искаше Мати да се зарази от оптимизма му и да храни прекалено големи надежди. Въпреки младостта си Джон Стороу не беше наивен (искрено се надявах, че съм го преценил правилно), но все пак му липсваше житейски опит. Освен това нито той, нито Мати знаеха историята за шейната на Скутър Лариби. Не бяха видели изражението на Бил Дийн, докато ми я разказваше.
— Ще изброя няколко предполагаеми причини Девор да се откаже да използва касетата — продължи Джон. — Интересуват ли те?
— Разбира се.
Той се избърса с хартиена салфетка и започна да изрежда на пръсти: — Първо, той ти се е обадил. В подобни случаи записът на разговора почти никога не се приема като доказателство. Второ, и неговото поведение не е било безупречно, нали?
— В никакъв случай.
— Трето, лъжите ти донякъде злепоставят теб, не и Мати. Между другото историята с шампоана е много забавна и дори трогателна. Ако това е най-силното оръжие на враговете ти, по-добре още сега да се откажат. Четвърто, което според мен е най-важното, подозирам, че Девор страда от заболяването на Ричард Никсън.
— Какво е това заболяване? — попита Мати.
— Касетата, която е дал на Дърджин, не е единствената. Сигурен съм, че този тип записва всичките си разговори по телефона. Може би се страхува, че ако представи този запис като доказателство в съда, ще изискаме да бъдат представени и останалите. Това е най-силният ни коз.
— Какво е записано на тези касети, та е толкова компрометиращо? — недоумяваше Мати. — Защо не ги унищожи, щом го поставят в неизгодно положение?
— Да допуснем, че е невъзможно — намесих се. — Ами ако са му необходими поради други причини?
— Няма значение — заяви Джон. — Най-важното е, че Дърджин е блъфирал. — Леко удари с юмрук по масата и добави: — Убеден съм, че Девор ще се откаже от попечителството.
— Не бива да правим прибързани заключения — казах, но широката усмивка и грейналото лице на Мати ми подсказаха, че намесата ми е закъсняла.
— Разкажи на Майк още какво си свършил, защото наближава време да отида на работа — обърна се тя към Джон.
— Кой се грижи за Кира, когато си в библиотеката? — попитах.
— Госпожа Кълъм, която живее на около три километра от нас. А през юли Кира посещава занятията на лятното Библейско училище, които са от десет до три следобед. Твърди, че й харесвали песните и интересните приказки за Ной и Мойсей. След приключване на занятията автобусът я оставя при съседката, а аз отивам да я взема малко след девет. — Тя печално се усмихна и добави: — По това време мъничето ми вече е заспало на канапето.
Джон говори петнайсетина минути. Макар отскоро да се занимаваше със случая, бе предприел решителни действия. Наел бил частен детектив в Калифорния да събере сведения за Роджър Девор и Морис Ридинг („Събирам сведения“ беше много по-приемлива фраза отколкото „шпионирам“.) Най-важното било да разберем какви са отношенията между двамата Девор и дали Роджър знае за плановете на баща си относно Кира. Освен това възнамерявал да проучи с какво се е занимавал старият Макс, откакто се е завърнал в ТР-90. За целта щял да наеме друг частен детектив, когото му препоръчал Ромео Бизонет, моят „адвокат под наем“.
Докато говореше, като от време на време правеше справка в джобния си бележник, си спомних какво беше казал за богинята на правосъдието по време на първия ни телефонен разговор: „Окови я с белезници, запечати устата й с лепенка, изнасилвай я и я охулвай.“ Е, може би не постъпвахме толкова жестоко с горката Темида, но бяхме доста грубички с нея. Представих си как ще принудят Роджър Девор да пристигне тук чак от Калифорния, за да го разпитат за сексуалните му предпочитания. Съжалявах го, ето защо непрекъснато си напомнях, че не ние, а баща му го е поставил в толкова неловко положение.