— Не мога да повярвам, че… че някой ще прибегне до толкова непочтени средства само и само да спечели — едва чуто прошепна тя.
— Отново те предупреждавам. — Джон опита да си придаде суров вид, което бе почти невъзможно, защото бе прекалено млад, а лицето му — прекалено добродушно. — Положението е двойно по-опасно, защото противникът ни е много богат и не разполага с убедителни доказателства. Бог знае докъде може да стигне.
— Още ли се страхуваш за Ки? — попитах Мати. — Още ли чувстваш, че е в опасност?
Мислех, че ще отговори уклончиво — янките мразят чужди хора да се бъркат в живота им — но очевидно разумът й надделя над вродената й горделивост. Увъртането беше лукс, който тя не можеше да си позволи.
— Страхувам се. Имам предчувствие, че ще се случи нещо лошо.
Джон се намръщи. Сигурно и на него му беше минало през ум, че Девор ще прибегне към незаконно деяние, за да получи детето.
— Постарай се винаги да я държиш под око. Вярвам в интуицията. Случило ли се е нещо, което да потвърди страховете ти?
— Не — побърза да отговори тя и погледна към мен, за да ми подскаже да държа езика зад зъбите си. Отвори вратата на джипа и тави на задната седалка плика с шоколадовите десертчета — в крайна сметка й беше дожаляло да ги изхвърли. После се обърна към нас и в очите й проблесна гняв: — Няма как да последвам съвета на Джон. — Пет дни от седмицата съм на работа, а през август, когато новопостъпилата информация се прехвърля на микрофилми, ще работя и през съботните дни. Ки обядва в трапезарията на лятното Библейско училище и вечеря при съседката Арлен. Заедно сме само сутрин. През останалото време… — Знаех какво ще каже още преди да го е изрекла и все пак изтръпнах от думите й. — През останалото време е беззащитна в ТР.
— Ще ти помогна да намериш детегледачка — предложих, като си помислих, че услугите на помощничката в домакинството ще ми струват много по-малко от услугите на Джон Стороу.
— Не! — извикаха двамата едновременно, погледаха се и се разсмяха. Но макар да се смееше, Мати изглеждаше напрегната и тъжна.
— Не бива да има писмени доказателства, уличаващи Майкъл Нунан — обясни Стороу. — Едно е той да плаща моя хонорар, съвсем друго да наеме бавачка за детето на Мати Девор.
— Освен това вече си похарчил достатъчно голяма сума заради мен, Майк — намеси се Мати. — Сън не ме хваща, като се замисля колко време ще ми бъде необходимо да ти върна парите. Не ми се ще да затъвам в още по-големи дългове заради някакво глупаво предчувствие. — Тя се качи в джипа и свали страничното стъкло.
Облегнах се на вратата и погледнах Мати в очите. Близостта й беше главозамайваща.
— Повярвай, че парите не ме интересуват. И без това нямам за какво да ги харча.
— Приех да платиш хонорара на Джон, защото по този начин помагаш на Ки. — Тя леко стисна ръката ми. — Ако наемеш детегледачка, ще бъде да задоволиш капризите ми. Ето защо няма да приема. Разбра ли?
— Да. Поне предупреди онази съседка и преподавателите в Библейското училище, че ти предстои да се бориш за попечителство на детето, ето защо ги молиш да не позволяват на когото и да било да отвежда Кира без твое разрешение.
Тя се усмихна:
— Вече ги предупредих. Джон ме посъветва да го сторя. Ще се чуем по телефона, Майк. — Вдигна ръката ми, плесна дланта ми и натисна педала за газта.
— Какво ще кажеш? — попитах Джон, докато наблюдавахме как джипът, оставяйки следа от моторно масло, се отдалечава към новия мост, който свързва Касъл Стрийт с шосе N68.
— Че Мати е късметлийка — има богат благодетел и способен адвокат. — Той замълча, сетне добави: — Но ме измъчва предчувствие, че ще й се случи нещо лошо… не, не мога да го опиша.
— Струва ти се, че около нея има невидим облак — подсказах му.
— Може би. — Той прокара пръсти през буйната си червеникава коса. — Но със сигурност знам, че изпитвам състрадание към нея.
Споделях чувствата му, но изпитвах към Мати нещо повече от състрадание. Копнеех да се любя с нея, макар да знаех, че не бива да го правя. Копнеех да усетя милувките й, аромата на кожата й. Копнеех тя да ми прошепне да правя с нея каквото пожелая.
Върнах се в „Сара Лафс“ малко преди два часа. Отключих входната врата, като си мислех само как ще отида в кабинета си, където ме очаква вярната пишеща машина. Още не вярвах, че творческата криза е преминала. Бях решил да работя (каква ти работа — след четири години принудителна почивка писането бе истинско удоволствие) до шест, да поплувам в езерото и да отида във „Вилидж“, за да си хапна от богатите на холестерол специалитети на Бъди Джелисън.