Щом влязох в антрето, хлопката на Бънтър пронизително зазвъня. Вкопчих се във валчестата дръжка на вратата и се вцепених. Слънчевите лъчи проникваха през прозорците, в ъглите нямаше зловещи сенки и все пак ме побиха тръпки, като че часовникът току-що бе ударил полунощ.
— Кой е тук? — извиках.
Звънчето престана да дрънчи. За миг настъпи тишина, после чух писък на жена. Звукът идваше от всички посоки, сякаш се лееше от нагорещения, изпълнен с прашинки въздух, както потта се лее от порите. Писъкът изразяваше гняв, възмущение, скръб и най-вече ужас. Толкова се изплаших, че също изкрещях. Преживяването беше много по-страшно от онова, когато стоях в мрака на стълбището към мазето и слушах как призракът потропва по изолационния панел.
Писъкът не прекъсна, а заглъхна, както беше заглъхнало риданието на детето: сякаш някой, който се движи с бързи крачки, отнасяше крещящата жена далеч от мен.
Най-сетне напълно затихна. Облегнах се на библиотечката и притиснах длан до гърдите си. Сърцето ми биеше лудо, задъхвах се, а мускулите ми бяха като „взривени“ — усещане, което изпитвате след преживяна силна уплаха.
Измина около минута. Постепенно сърцето ми възстанови нормалния си ритъм, престанах да се задъхвам. Плахо направих една крачка и като се убедих, че краката ме държат, влязох в кухнята и погледнах към дневната. Главата на препарирания лос Бънтър беше на обичайното си място над камината. Изцъклените очи на животното равнодушно се взираха в мен. Звънчето на врата му мълчеше. Тишината се нарушаваше само от тиктакането на грозния часовник с физиономията на котарака Феликс.
Бях изплашен, обаче още по-мъчителна беше мисълта, че съм чул виковете на Джо, че къщата е обитавана от призрака на моята съпруга, която крещи от болка. Джоана беше мъртва, но бях сигурен, че изпитва болка.
— Джо — прошепнах. — Джо, ти ли си?
Този път чух риданието на изплашено дете. В същия миг устата и носът ми като че се напълниха с блудкава езерна вода.
Усещането беше потресаващо. Страхувах се, че ще се задавя и ще умра. Пристъпих до мивката и се изплюх, но и този път вместо от устата ми да изригне струя езерна вода, излезе само малко слюнка. Усещането, че се давя като по чудо изчезна.
Бях се вкопчил в кухненския плот и се навеждах над умивалника — сигурно приличах на човек, за когото празненството приключва с избълване на алкохола, предизвикал повишеното му настроение. Чувствах се точно като след пиянска нощ — отпаднал и толкова зашеметен, че не разбирах какво се случва.
С мъка се изправих, взех кърпата, окачена на дръжката на съдомиялната машина, и избърсах лицето си. Копнеех за чаша чай с лед. Посегнах да отворя хладилника и се вкамених. Магнитните фигурки отново образуваха окръжност. В центъра се мъдреше надпис:
Край! — помислих си. — Незабавно изчезвам от тук! Още днес се връщам в Дери!
Но само след около час вече седях само по гащета в задушния си кабинет на горния етаж, а на бюрото стоеше чаша чай, в която ледът отдавна се беше стопил. Бях забравил всичко и отново се бях пренесъл в света, сътворен от въображението ми, в който частният детектив Анди Дрейк се опитваше да докаже, че Джон Шакълфорд не е серийният убиец с прозвище Бейзболната шапка.
Така минава животът: ден подир ден, хранене след хранене, мъка подир мъка.
Зъболекарят запълва зъбните канали един по един. Писателят пише романа си страница по страница.
Загърбваме всичко, от което се страхуваме. Наблюдаваме през прозореца птиците в небето и не се обръщаме, когато в коридора зад нас проехтят стъпки; казваме си, че макар понякога облаците да приличат на риби, еднорози или на призрачни конници, всъщност са само облаци. Дори когато в тях проблесне мълния и ги озари отвътре, си казваме, че това са най-обикновени облаци и си мислим за следващото хранене, за следващата мъка, за следващата страница. Така минава животът.
Глава 16
Вижте какво, книгата беше много важна. Изключително важна.
Страхувах се да се преместя в друга стая, камо ли да грабна машината и тъничкия, току-що започнат ръкопис, и да се върна в Дери. Подобно действие би било твърде опасно, все едно да изнесеш новородено в силна буря. Тъй че реших да остана, като си казах, че винаги мога да замина, ако всичко стане нетърпимо налудничаво (както пушачите си запазват правото да спрат цигарите, когато състоянието на белите им дробове прекалено се влоши), и така измина една седмица. През тези дни се случваха разни неща, но до срещата ми с Макс Девор на Улицата следващия петък — трябва да е било седемнадесети юли — най-важно за мен бе да работя върху романа, който, ако го завършех, щеше да се казва „Приятелят ми от детинство“. Може би сме склонни да смятаме изгубеното за най-хубаво… или да вярваме, че е щяло да бъде най-доброто. Не зная със сигурност. Зная само, че през онази седмица животът ми се въртеше предимно около Анди Дрейк, Джон Шакълфорд и един загадъчен човек, който се криеше на заден план. Реймънд Гарати, приятелят от детинство на Джон Шакълфорд. Човекът, който понякога носеше бейзболна шапка.