— Онзи чичо там ми даде петдесет цента да ти кажа да му се обадиш после в хотела в Рок — каза то, посочвайки Джон. — Вика ти да ми дадеш още петдесет цента, ако има отговор.
— Кажи му, че ще го потърся към девет и половина — отвърнах. — Само че нямам дребни. Не може ли долар?
— Добре бе, готин! — викна малкият, грабна банкнотата от ръката ми и понечи да си върви, но после пак се обърна към мен. Ухили се до уши и зъбите му грейнаха в нащърбена усмивка. На фона на играчите на полето изглеждаше като излязъл от картина на Норман Рокуел.
— Чичото рече да ти кажа, че си много схванат.
— Ти му кажи, че и за Уили Мейс така говореха.
— Уили кой?
Ех, младост. Ех, нрави.
— Ти само му кажи, синко. Той ще се сети.
Постоях още малко, но играта взе да става съвсем пиянска, а Девор още го нямаше, затова поех към вкъщи по пътя, по който бях дошъл. На връщане видях един рибар на скалите и двама младежи, които бавно вървяха с преплетени длани по Улицата към „Уорингтън“. Казаха ми „здрасти“ и аз също ги поздравих. Почувствах се едновременно самотен и доволен. Вярвам, че това е рядко срещано щастие.
Като се прибират у дома, някои хора проверяват телефонния си секретар — през онова лято аз пък проверявах магнитите на хладилника. „Ини-мини-чили-бини — както казваше лосът Булуинкъл, — духовете са на път да проговорят.“ Тази нощ не се обадиха, но плодовете и зеленчуците се бяха разместили в плавна синусоида, подобна на змия, или на буквата S, полегнала да си подремне:
После се обадих на Джон и го попитах защо Девор не беше на мача, а той повтори отговора, който вече ми бе дал с жест, при това много по-пестеливо:
— За пръв път пропуска мач, откакто се е върнал. Мати се опита да разбере как е и всички са на мнение, че бил добре… поне доколкото им било известно.
— Какво значи „опита се да разбере“?
— Ами няколко души изобщо не й отговориха. Или както биха казали хората от поколението на моите родители, „обърнаха й гръб“. — „Внимавай, приятелю, оттам до моето поколение има само половин крачка“ — казах си наум, но си замълчах. — Най-сетне една от старите й приятелки благоволи да й проговори, но по принцип всички местни хора са отрицателно настроени към нея. Онзи Осгуд може и хич да го няма като продавач, обаче в качеството си на чичко Паричко от страна на Девор се справя идеално със задачата да отчужди Мати от хората в града. Всъщност това град ли е, Майк? Май не е, а?
— Просто ТР — разсеяно отвърнах. — Няма точно обяснение. Ти наистина ли вярваш, че Девор подкупва всички? Това не говори много в полза на старата романтична идея за пасторалната невинност и доброта, нали?
— Ръси пари и е хванал Осгуд — сигурно и заместник шерифа — да пускат слухове. А хората тук изглеждат честни поне колкото честни политици.
— Дето са перманентно подкупени ли?
— А-ха. А, видях един от потенциалните важни свидетели на Девор по случая с „избягалото дете“, Ройс Мерил. Беше пред гаража с неколцина стари приятели. Случайно да си го забелязал?
Казах, че не съм го видял.
— Тоя е поне на сто и трийсет — отбеляза Джон. — Ходи с бастун с позлатена дръжка, голяма колкото слонски задник.
— Това е бастун от „Бостън Поуст“. Предава се за съхранение на най-стария гражданин в околността.
— Не се и съмнявам, че го е придобил заслужено. Ако адвокатите на Девор го извикат пред съда, направо ще го обезкостя. — В радостното задоволство на Джон имаше нещо ужасяващо.
— Не се и съмнявам. А Мати как прие факта, че старите й приятели й обръщат гръб? — Спомних си как казва, че мрази вторник вечер и настръхва при мисълта, че мачовете си продължават както винаги на същото игрище, където се бе запознала с покойния си съпруг.
— Нормално — каза Джон. — Струва ми се, че и без друго вече се е отказала от тях и ги е приела като изгубена кауза. — Позволих си да е усъмня в думите му — помня, че загубените каузи са специалитет на двайсет и еднагодишните — но не казах нищо. — Държи се. Била е самотна и уплашена и дори смятам, че в мислите си вече е била на път да се откаже от Кира, но сега си е възвърнала увереността. Най-вече благодарение на запознанството си с теб. Късметлия си, приятел.
Е, може би. Помня как веднъж Франк, братът на Джо, ми каза, че нямало такова нещо като късмет — всичко било съдба и вдъхновени решения. После в съзнанието ми изникна районът на ТР, през който минават невидими кабели, които макар да не се виждат, са като от стомана.