— Джон, забравих да те попитам за най-важното нещо, откак дадох показания онзи ден. Това дело за настойничество… насрочено ли е?
— Добър въпрос. Проверявах къде ли не, а и Бизонет се интересува. Освен ако Девор и неговите хора не са измислили някоя мръсотия — например да подадат жалбата в друг съдебен район — не мисля, че е насрочвано дело.
— А могат ли да го направят? Да подадат жалба в друг район?
— Може би. Но вероятно няма да успеят да го скрият от нас.
— А какво би означавало това?
— Че Девор е на път да се откаже — заяви адвокатът. — За момента не виждам друго обяснение. Утре рано се връщам в Ню Йорк, но ще държа връзка с теб. И ти ме потърси, ако възникне нещо непредвидено.
Обещах да му се обадя и си легнах. Тази нощ никакви призраци на жени не дойдоха да споделят сънищата ми. Което ми донесе известно облекчение.
Когато в сряда към обед слязох да си налея още чай с лед, заварих Бренда Мезърв да простира дрехите ми на сушилката, която беше разпънала на задната веранда. Без съмнение го правеше точно както я бе научила майка й, поставяйки панталоните и ризите от външната страна, а бельото — отвътре, за да скрие от очите на нахалните минувачи дрехите, които се докосват до кожата.
— Може да ги прибереш към четири часа — поръча ми Бренда, готвейки се да си тръгва. Удостои ме с циничен поглед на жена, която цял живот е „домакинствала“ на богаташи, и добави: — Да не ги забравиш навън през нощта — навлажнените дрехи изгубват дъха на свежо и трябва пак да се перат.
Най-смирено обещах да не забравям прането навън. После я попитах — чувствайки се като таен агент, промъкнал се на коктейл в посолството с цел да измъкне информация — дали къщата й се струва нормална.
— Как така нормална? — повдигна вежди тя.
— Ами, вече няколко пъти чувам твърде странни шумове. Обикновено през нощта.
Тя изсумтя.
— Къщата е дървена, нъл тъй? Препостроявана е на няколко пъти, така да се каже. Сега се намества и двете крила се засрещат. Сигурно това чуваш.
— Значи няма призраци? — преструвайки се на разочарован, възкликнах аз.
— Аз лично не съм виждала — делово заяви тя с тон на счетоводител, — но майка ми твърди, че тук било пълно с призраци. Според нея в езерото имало духове. На микмаките, които живели по тези места преди генерал Уинг да ги прогони, на мъжете, които заминали да се бият в Гражданската война и били убити — над шестстотин души от този край, господин Нунан, а само сто и петдесет са се завърнали… живи, де. Майка казва, че на отсамния бряг се мяркал и призракът на онова негърче, дето умряло тук. Горкото хлапе. Било на Червените шапки, нали знаеш.
— Не — зная за Сара и Червените шапки, но не знаех за детето. — Замълчах. — Удавило ли се е?
— Тц, паднало в капан за животни. Почти цял ден се мъчило да се освободи и викало за помощ. Най-сетне го открили. Спасили му крака, ама станало по-лошо. Детето получило отравяне на кръвта и починало. Станало е през лятото на деветстотин и първа. Сигурно за това са заминали — тук им е било много тъжно. Но майка все повтаряше, че малкият останал. Казваше, че още бил в ТР.
Питах се какво ще каже госпожа М., ако й разкрия, че най-вероятно малкият дойде да ме поздрави, като пристигнах от Дери, след което ме бе посетил още няколко пъти.
— После пък бащата на Кени Остър, Нормал — продължаваше Бренда. — Нали знаеш историята? О, ужасен случай. — Изглеждаше предоволна: или защото знаеше една ужасна история, или защото й се отваряше случай да я разкаже.
— Не — отговорих. — Но познавам Кени. Това е онзи с ирландската хрътка, дето й казват Боровинка.
— А-ха. Наследи занаята от баща си — по малко дърводелец и иконом. Баща му стопанисваше много от тия вили, да ви кажа, и още навремето, след края на Втората световна война, Нормал Остър удавил братчето на Кени в задния двор. Още докато живееха на Уасп Хил, там дето шосето се разделя: единият път води към стария кей, а другият — към пристана. Ама не хвърлил малкия в езерото. Сложил го под чешмата и просто го държал там, докато детето се задавило и умряло.
Стоях и я слушах, а зад нас дрехите се развяваха на сушилката. Припомних си странното усещане, че носът и устата ми са пълни с ледена вода с минерален привкус, която спокойно можеше да бъде както езерна, така и кладенчова — тук те извират от едни и същи артезиански кладенци. Спомних си и посланието на хладилника: „удави го“.
— Оставил, значи, малкото под помпата. Тогава имал нов шевролет, качил се на него и дошъл тук, на Алея 42. Ама си взел и ловната пушка.