— Госпожо Мезърв, нали не се каниш да ми кажеш, че се е самоубил в моята къща?
Тя поклати глава.
— Тц. На верандата на Брикърови, дето гледа към езерото. Седнал на люлеещия се стол и се гръмнал право в главата, детеубиец проклет.
— Брикърови? Не ги зная…
— Отде ще ги знаеш? Махнаха се през шейсетте. Бяха от Делауер. Хора от сой. Ти сигурно я знаеш като вилата на Уошбърнови, ама и тях вече ги няма. Къщата е празна. От време на време оня олигофрен по рождение Осгуд води по някой и друг купувач, ама на тая цена никога няма да я продаде. Помни ми думата.
Познавах едни Уошбърнови — един-два пъти играхме заедно бридж. Доста приятни хора, макар и не много изтънчени в очите на госпожа М., с чудатото й провинциално разбиране за „от сой“. Тяхната вила се намираше приблизително на двеста метра северно от моята нагоре по Улицата. Оттатък няма вече почти нищо — езерото става много дълбоко, а гората е непроходим гъсталак от храсти и къпини. Улицата излиза на Хейлоу Бей в северния край на езерото, но по онази й част след завоя на Алея 42 към магистралата минават само берачите на къпини през лятото и ловците през зимата.
„Нормал — рекох си. — Страхотно име за човек, удавил собственото си отроче на дворната чешма.“
— А оставил ли е бележка? Или някакво обяснение?
— Тц. Ама хората говорят, че и неговият дух витаел над езерото. Малките градчета все са пълни с призраци, но аз самата не мога да кажа ни да, ни не, нито може би — не съм ги виждала и туй то. А за твоята къща, господин Нунан, знам само, че колкото и да я проветрявам, все има дъх на влага. Сигурно е от дървото. Дървените постройки не са много подходящи за брега на езеро. Влагата прониква в дървото.
Докато разговаряхме, Бренда Мезърв притискаше дамската си чанта между маратонките си марка „Рийбок“ — сега се наведе и я вдигна. Беше типична чанта на провинциалистка: голяма, безформена (с изключение на златните клупове, с които бяха прикрепени дръжките) и удобна. Бренда спокойно можеше да я натъпче с каквото си поиска.
— Колкото и да ми е приятно, не мога да разговарям цял ден. Имам още една къща за днес. По нашия край лятото е най-тежкият сезон, да знаеш. И да не забравиш да прибереш прането преди мръкване, господин Нунан. Да не вземе да се навлажни от росата.
— Няма да го забравя.
И наистина не го забравих. Само че като излязох да го прибера (бях само по боксери, облян в пот от сауната, където работех, и си мислех, че трябва да ремонтирам климатика, на всяка цена трябва да го ремонтирам), забелязах, че подреждането на госпожа Мезърв се е променило. Джинсите и ризите висяха най-отвътре, а бельото и чорапите, които бяха старателно скрити от вътрешната страна, когато дамата си тръгваше с очукания си форд, сега се развяваха на показ. Сякаш невидимият ми гост — или някой от невидимите гости — ми се присмиваше.
На другия ден отидох в градската библиотека и първата ми работа бе да подновя картата си. Самата Линди Бригс прибра моите четири долара и вкара името ми в компютъра, като най-напред ми каза колко се натъжила, като научила за смъртта на Джо. Както и при срещата ми с Бил, в тона и долових лек упрек, сякаш бях виновен, че поднася съболезнованията си чак сега. Сигурно съм виновен.
— Линди, имате ли книга, описваща историята на града? — попитах, след като приключихме с формалностите по повод смъртта на жена ми.
— Имаме две — отговори тя и се приведе към мен: дребна жена с ярка басмена рокля без ръкави, прошарена коса, бухнала като облак около главата й, и интелигентни очи, които блестяха зад бифокалните стъкла на очилата й. После поверително сподели: — И двете не струват.
— Коя е по-добра? — също тъй тихо попитах аз.
— Като че ли тази от Едуард Остин. Имал вила в този край, която до средата на петдесетте години обитавал само през лятото, а като се пенсионирал, изцяло се преселил тук. През 1965 или 66 г. написва „Живот на Дарк Скор“. Публикувал я на частни разноски, понеже никой не се заинтересувал от книгата. Дори местните издатели я отхвърлили. — Тя въздъхна. — Тукашните хора изкупили тиража, който бил ограничен.
— Сигурно — съгласих се.
— Човекът просто не го бивало да пише. И от снимки не разбирал — направо очите ме заболяват от неговите черно-бели цапаници. Е, все пак има няколко интересни истории — за преселението на микмаките и как генерал Уинг ги измамил, за голямото тррнадо през осемдесетте години на миналия век, за пожарите през тридесетте години на двадесети век…
— А споменава ли за Сара и Червените шапки?
Тя кимна.
— Значи най-сетне решихте да проучите историята на своята къща. Радвам се да го чуя. Остин е изнамерил някаква стара тяхна снимка и я е включил в книгата. Смята, че е направена на фрайбъргския панаир през 1900 г. Ед все повтаряше, че какво ли не би дал, за да чуе поне една тяхна плоча.