— Щом казваш. — Но ръката ми изхвръкна по собствена воля, небрежно се сви в юмрук и се заби в масивната масичка.
— И софтболният мач не беше пълно губене на време. — Джон продължаваше да говори в промеждутъците от смях, който се надигаше като балони с хелий.
— Не думай!
— Паднах си по нея.
— По нея ли?
— По Мати — търпеливо обясни той. — Мати Девор. — Мълчание, после: — Майк? Там ли си?
— А-ха — отвърнах. — Изпуснах слушалката. Извинявай. — Телефонът не се бе изплъзнал и на сантиметър, но ми се стори, че думите ми прозвучаха достатъчно правдоподобно. И да не бяха, какво толкоз? Що се отнася до Мати, аз бях — поне в очите на Джон — извън всякакво подозрение. Като прислугата в селското имение в роман на Агата Кристи. Той бе на двадесет и осем или най-много на тридесет години. Мисълта, че дванадесет години по-възрастен мъж може да изпитва сексуално влечение към Мати може би изобщо не му бе минавала през ум… или ако му е хрумнала, е просъществувала най-много две секунди, след което е била отхвърлена като несъстоятелна. Както самата Мати отхвърли подозрението за Джо и мъжа с кафявото сако.
— Не мога да изпълня ухажорския ритуал, докато я представям в съда — разсъждаваше на глас Джон, — не би било етично. Няма и да е безопасно. Но по-късно… човек никога не знае.
— Не — съгласих се и собственият ми глас ми прозвуча така, сякаш принадлежеше другиму, както се случва в ситуации, когато ни хванат натясно. Като че идва от касетофона или радиото. Мъртви гласове ли са това, или просто грамофонът? Представих си ръцете му — с дълги тънки пръсти без пръстени. Като пръстите на Сара на старата снимка. — Не, човек никога не знае.
Взехме си довиждане и аз седнах пред немия телевизор. Питах се дали да не стана за бира, но разходката до хладилника ми се струваше прекалено дълга — буквално цяло сафари. Изпитвах някаква тъпа болка, последвана от по-здравословно усещане: сигурно трябва да се нарече печално облекчение. Дали е прекалено възрастен за нея? Не, не мисля. Тъкмо както трябва. Очарователният принц номер две, само че този път в официален костюм с жилетка. Сигурно на Мати най-сетне ще й провърви с мъжете, което, ако е вярно, би трябвало да ме зарадва. Наистина щях да се зарадвам. И да си отдъхна. Защото имах да пиша книга, а белите гуменки, които се открояваха под червената рокля в сгъстяващия се полумрак, и кехлибареният пламък на цигарата, който танцуваше в тъмното, нямат значение.
И все пак за първи път, откакто забелязах Кира да крачи по бялата линия в средата на шосе N 68 по бански и джапанки, се почувствах истински самотен.
— „Ах ти, смешно човече“ — промърмори Стрикланд — обърнах се към празната стая. Изрекох го преди дори да разбера, че се каня да кажа нещо, а в следния миг каналът на телевизора се смени. От спортния канал попаднах на повторение на серия от „Всички, в семейството“, последвана от епизод от „Рен и Стимпи“. Плъзнах поглед към дистанционното. То чинно лежеше на масата, където го бях оставил. Телевизионният канал отново се смени и този път гледах Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман. На заден план се виждаше самолет и не ми бе необходимо да взимам дистанционното и да включвам звука, за да разбера, че Хъмфри тъкмо казва на Ингрид, че тя ще се качи на този самолет. Най-любимият филм на жена ми. В края тя винаги плачеше.
— Джо? Тук ли си?
Хлопката на Бънтър звънна. Едва доловимо. В къщата имаше няколко призрака, бях сигурен… но тази вечер за първи път бях убеден, че Джо е при мен.
— Кой беше той, любима? Онзи на игрището, кой е той?
Хлопката висеше безмълвна. Но Джо беше в стаята. Усещах я, подобно на притаен дъх.
Спомних си грозната, заядлива забележка на хладилника след вечерята с Кира и Мати: „Синята роза лъже ха, ха.“
— Кой е той? — Гласът ми трепереше, сякаш всеки миг щях да се разплача. — Какво си правила там с някакъв мъж? Нали не си…? — Нямах сили да изрека, че ме е лъгала, че ме е мамила. Не можех да го изрека на глас дори ако — нека погледнем истината в очите — необикновеното присъствие е съществувало само в мислите ми.
Каналът пак се смени и след „Казабланка“ се озовах пред всеобщия любимец Пери Мейсън. „Наказанието“ на Пери — Хамилтън Бъргър — тъкмо разпитваше някаква отнесена на вид жена, когато изведнъж звукът екна оглушително и аз подскочих стреснат.