— Не съм лъжкиня — изкрещя едновремешната телевизионна актриса. За миг ме погледна право в очите и аз окаменях от изумление, разпознавайки очите на Джо в черно-белия образ от петдесетте години. — Никога не съм лъгала, господин Бъргър, никога!
— А аз твърдя, че лъжете! — отвърна Бъргър. Приближи се към нея, ухилен като вампир. — Твърдя, че вие…
Телевизорът изведнъж се изключи. Звънчето на Бънтър звънна рязко, след което чуждото присъствие, каквото и да е било то, се изпари. Но аз се чувствах по-добре. „Не съм лъжкиня… Никога не съм лъгала, никога.“ Можех да повярвам, ако реша. Ако реша. Легнах си и не сънувах нищо.
Изградих си навик да започвам работа рано, още преди жегата да превземе кабинета. Пиех сок, хапвах препечена филийка, после до обед не мърдах от пишещата машина и гледах как маргаритката с шрифт „Къриър“ танцува и се върти, а листата излитат през машината, гъсто изписани с текст. Старата магия, тъй необикновена и прекрасна. Никога не съм го възприемал точно като работа, макар да го наричах така — за това е по-скоро някакъв особен мислен трамплин, върху който подскачам. Пружините му имат свойството за известно време да отнемат бремето на света.
На обед си правех почивка, отивах с колата до закусвалнята на Бъди Джелисън за някоя гадория, после се връщах и работех още час. След това плувах и се отдавах на продължителен следобеден сън в северната спалня. Само веднъж надникнах в голямата спалня в южното крило и ако госпожа М. намираше това за странно, не го коментираше.
На седемнадесети, в петък, на връщане от обяд, спрях в смесения магазин „Лейквю“ да заредя шевролета. Пред „Гаража за какво ли не“ също имаше колонки и бензинът бе дори с цент-два по-евтин, но атмосферата там не ми харесваше. Днес, докато стоях пред магазина и зяпах планините, включил колонката на автоматично зареждане, от другата страна на островчето спря джипът на Бил Дийн. Той изскочи от колата и ми се ухили.
— Как върви животът, Майк?
— Доста добре.
— Бренда казва, че пишеш като фурия.
— А-ха — потвърдих и ми беше на езика да попитам какво става с повредения климатик, но си замълчах. Все още бях прекалено чувствителен относно преоткритите си способности и не исках да променям нищо в работната си обстановка. Може и да е глупаво от моя страна, но понякога нещата стават само защото си мислим, че стават. Тази дефиниция на вярата по нищо не отстъпва на всяка друга.
— Е, радвам се да го чуя. Много се радвам. — Стори ми се, че го казва най-искрено, но въпреки това някак не говореше като стария Бил. Във всеки случай не и като онзи Бил, който ме посрещна, когато се завърнах.
— Издирвам стари истории за моя бряг на езерото — казах.
— Сара и Червените шапки? Помня, че от край време се интересуваш от тях.
— Да, но не само от тях. Има хиляди истории. Онзи ден говорих с госпожа М. и тя ми разказа за Нормал Остър. Бащата на Кени.
Усмивката на Бил не трепна и след едва забележима пауза той продължи да отвинтва капачката на резервоара, но въпреки това изпитвах съвсем осезателното усещане, че вътрешно сякаш се е вкаменил.
— Нали не се каниш да опишеш тази история в някоя книга, Майк? Защото наоколо има много хора, на които никак няма да им хареса и ще те разберат погрешно. Казах го и на Джо.
— На Джо? — Изпитах желание да се втурна между двете колонки, да прекося островчето и да го сграбча за лакътя. — Какво общо има Джо с това?
Той ме изгледа продължително и съсредоточено.
— Не ти ли е казала?
— Какви ги говориш?
— Канеше се да пише нещо за Сара и Червените шапки в някой от местните вестници. — Бил подбираше думите си много внимателно. Пазя много ярък спомен — как слънцето прежуряше и ми палеше врата, а сенките бяха отчетливо очертани върху асфалта. Бил започна да зарежда и помня, че ясно чувах бръмченето на помпата. — Като че ли дори спомена списание „Янки“.
Сякаш си бях глътнал езика. Защо би скрила от мен намерението си да напише нещо за местната история? Може би се е опасявала, че нахлува в моя територия? Глупости на търкалета. Познаваше ме много по-добре… или може би не чак толкова.
— Кога сте водили този разговор, Бил? Не помниш ли?
— Естествено, че помня. Този ден очакваше доставката на пластмасовите бухали. Само че аз повдигнах въпроса, защото хората ми бяха казали, че разпитвала.
— Пъхала си е носа където не й е работа, така ли?
— Ти го каза — сухо отвърна той.
Вярно е, но ми се стори, че имаше предвид точно това.
— И какво?
— Няма какво повече. Казах й, че тук-там в ТР, както и навсякъде другаде, хората си имат болни места, тъй че ако може, да не ги настъпва по мазолите. Рече, че ме разбирала. Може да е разбрала, може и да не е. Факт е, че продължи да разпитва. Слушаше разказите на старците, които имат повече време, отколкото акъл.