— Кога беше това?
— Есента на деветдесет и трета, зимата и пролетта на деветдесет и четвърта. Обикаляше целия град, значи — дори Мотън и Харлоу — с бележник и диктофон. Е, това е всичко, което зная.
Направих зашеметяващо откритие: Бил лъжеше. Ако някой ме беше попитал ден преди това, щях да се изсмея и да кажа, че Бил Дийн въобще не лъже. И вероятно почти не му се случваше, понеже го правеше много нескопосано.
Замислих се дали да не му го кажа в очите, но какво щях да постигна? Трябваше да размисля, а това не бе най-подходящото място — главата ми пламтеше. С течение на времето пламъците сигурно ще утихнат и ще си дам сметка, че всъщност нищо фатално не се е случило, какво толкова, но имах нужда от това време. Неочакваните открития за живота на обичен твой близък, починал отдавна, действат разтърсващо. От мен да знаете, наистина действат разтърсващо.
Бил бе извърнал очи, но сега отново ме погледна. Изглеждаше едновременно искрен и — мога да се закълна — леко уплашен.
— Разпитвала е за малкия Кени Остър и това е хубав пример за настъпване по мазолите. Историята никак не подхожда за статия в списание. Нормал просто е откачил. Никой не знае защо. Това е ужасяваща, безсмислена трагедия и все още има хора, които ги боли. В малки градове като нашия нещата някак си са свързани под повърхността…
Да, по кабели, които почти не се забелязват.
— … и миналото се забравя по-бавно. Сара и всичките онези — това е малко по-друг случай. Те са били просто… просто странници… от друг край. Джо трябваше да си пише само за тях и всичко щеше да бъде наред. А и да ти кажа — доколкото ми е известно, сигурно така и е станало. Защото не съм виждал във вестника и една дума от нея. Ако изобщо е написала нещо.
Почувствах, че сега казва истината. Но знаех и нещо друго, което усещах със същата сигурност, с която бях отгатнал, че Мати е с бели панталонки, когато ми се обади в почивния си ден. „Сара и всичките онези са били просто странници от друг край“ — каза Бил, но в средата на мисълта си се поколеба и замени думата, която естествено му бе хрумнала, с определението „странници“. „Чернилки“ беше думата, която не изрече. „Сара и всичките онези са били просто чернилки от друг край“.
Почти веднага си спомних за разказа на Рей Бредбъри „Марс е рай“. Първите пътешественици до Марс откриват, че са попаднали в Грийн Таун, щата Илинойс, където ги очакват всичките им скъпи приятели и роднини. Само че всичките тези приятели и роднини са всъщност извънземни чудовища и през нощта, докато пътешествениците се заблуждават, че спят в леглата на отдавна починалите си близки и се намират в рая, биват изклани до крак.
— Значи си сигурен, че е идвала няколко пъти извън летния сезон?
— А-ха. И не бяха само няколко пъти. Поне десет, ако не е и повече пъти. Винаги за един ден.
— А виждал ли си някого с нея — едър мъж с черна коса?
Той се замисли. Постарах се да не затаявам дъх. Най-сетне поклати глава.
— Срещнахме се няколко пъти, но беше сама. Но не съм я виждал всякога, когато е била тук. Понякога само чувах, че е идвала, и то след като вече си беше заминала. Видях я през юни деветдесет и четвърта, на път за Хейлоу бей с онази малка кола, която караше. Тя ми махна, аз й махнах. Привечер слязох до къщата да я питам има ли нужда от нещо, но вече си беше заминала. Не я видях повече. С Ивет бяхме толкова шокирани, когато Джо почина малко след това.
„Каквото и да е търсила, сигурно нищо не е написала. Щях да открия черновата.“
Но дали съм прав? Идвала е много пъти, очевидно съвсем открито, веднъж дори е била с някакъв непознат мъж, а аз научих за всичко това по една случайност.
— Трудно е да се говори за тези неща — продължи Бил, — но тъй като вече започнахме, нека поне да стигнем до край. Животът в ТР е като едно време, когато спяхме по петима души под една завивка в лютия студ през януари. Ако никой не мърда, всичко е наред. Но ако един е неспокоен и почне да се върти и да се мята насън, никой не може да спи. Сега ти си неспокойният. Поне хората така го виждат. — Изчака какво Ще отговоря. Изминаха почти двадесет секунди, без да пророня дума (Харолд Облоуски би се гордял с мен). Бил пристъпи на място и продължи: — В града например има хора, на които не им харесва твоят интерес към Мати Девор. Не казвам, че между вас има нещо — макар да има хора, които го казват — но ако искаш да останеш в ТР, сам си усложняваш живота.
— Защо?
— Заради онова, което ти казах преди седмица и половина. Тя създава неприятности.