— Бони? Моля те, кажи ми, ако знаеш нещо. Джо е мъртва, но аз не съм. Мога да й простя, ако се наложи, но не мога да й простя нещо, което не разби…
— Съжалявам — прекъсна ме тя и нервно се засмя. — Просто отначало не разбрах. „Среща се с някого“ ми прозвуча толкова… толкова чуждо за Джо… онази Джо, която познавах… че просто не можах да схвана за какво говориш. Помислих си, че искаш да кажеш психоаналитик, но ти нямаше предвид това, нали? Ставаше дума за любовник.
— Тъкмо това имах предвид. — Прехвърлях листовете от факса и ръката ми бавно се завръщаше на нормалното си разстояние от очите ми — вече е близо, съвсем близо. Изпитах облекчение от искреното объркване в гласа на Бони, но не толкова голямо, колкото очаквах. Защото си знаех предварително. Дори не ми бе необходимо да чуя репликата на жената от онзи стар епизод за Пери Мейсън, за да й вярвам. В крайна сметка ставаше дума за Джо. За Джо.
— Майк — много тихо изрече Бони, сякаш бях умопобъркан, — тя те обичаше. Обичаше теб.
— Да. Сигурно. — От страниците в бележника и разбрах колко заета е била жена ми. Колко неща е вършила. Мейнските КБ… „Кухни за бедни“. „Женпри“, щатска верига от приюти за малтретирани жени. „Тинпри“, приюти за тийнейджъри. Приятели на Мейнските библиотеки. Ходила е на по две-три събрания всеки месец — понякога и по две-три на седмица — а аз изобщо не съм забелязал. Бил съм прекалено зает с моите героини в беда. — И аз я обичах, Бони, но през последните десет месеца от живота си е преследвала определена цел. Не ти ли е намекнала нещо, когато пътувахте за събранията?
Мълчание в другия край на линията.
— Бони?
Отдалечих слушалката от ухото си, за да проверя дали не свети червената лампичка под надписа „изтощена батерия“, и микрофонът изджафка името ми. Отново допрях апарата до ухото си.
— Бони, какво има?
— През последните деветдесет месеца не пътувахме заедно. Разговаряхме само по телефона и помня, че веднъж обядвахме в Уотървил, но не сме пътували. Тя се отказа.
Отново запрелиствах бележките. Навсякъде с равния почерк на Джо бяха отбелязани събрания, сред които и срещи на борда на КБ.
— Не разбирам, искаш да кажеш, че е напуснала управителния съвет на КБ, така ли?
Отново мълчание. После Бони внимателно изрече:
— Не, Майк, напусна всички управителни съвети. Отказа се от приютите за жени и за тийнейджъри в края на деветдесет и трета — тогава й изтичаше мандатът. Другите два — на кухните и библиотеките… тях ги напусна през октомври-ноември деветдесет и трета.
Листовете, които ми бе изпратил Уорд, бяха гъсто изписани с планирани събрания. Десетки събрания. През 1993 г. през 1994 г. Събрания на комитети, в които вече не е членувала. Всички дни с планирани събрания Джо е прекарвала в ТР. Готов съм да заложа главата си.
Но защо е идвала?
Глава 17
Девор наистина беше луд, дума да не става, луд за връзване, и ме хвана във възможно най-неудачния и най-ужасния момент. При това ми се струва, че от този миг нататък всичко бе почти предопределено. Последвалите събития, които завършиха с ужасната буря, за която още се говори в онзи край, се струпаха наведнъж като лавина.
През остатъка от петъчния следобед се чувствах добре — разговорът с Бони остави много въпроси без отговор, но същевременно ми подейства стимулиращо. Приготвих си пържени зеленчуци (компенсация за последния ми сблъсък с храната в закусвалнята „Вилидж“) и ги изядох пред телевизора, докато гледах вечерните новини. Отвъд езерото слънцето се плъзгаше към планините и позлатяваше дневната. Когато Том Броко завърши предаването, реших да се разходя по Улицата — исках да стигна възможно най-далеч, но да се върна преди мръкване, а по пътя щях да разсъждавам за нещата, които научих от Бил Дийн и Бони Амъдсън. Щях да мисля над тях, както понякога се разхождам и съчинявам неочаквани обрати в сюжета на романа, който пиша в момента.
Слязох по дървените стъпала, продължавайки да се чувствам отлично (макар и объркан, се чувствах прекрасно), тръгнах по Улицата, после спрях да погледна зелената жена. Макар и обляна в лъчите на следобедното слънце, човек трудно можеше да я възприеме такава, каквато е — най-обикновена бреза, сгушена пред полуизсъхнала ела, чийто клон стърчи като ръка. Сякаш зелената жена посочва на север и приканва: „Върви на север, младежо, върви на север.“ Е, не съм точно младеж, но спокойно мога да поема на север. Поне за известно време.