Но все пак останах там още миг, тревожно оглеждайки лицето, което различавах в храстите — не ми харесваше как лекият повей на вятъра сякаш извиваше устата в злобна ухилена гримаса. Сигурно още тогава съм започнал да изпитвам лошо предчувствие, но вниманието ми беше прекалено ангажирано, за да забележа. Тръгнах на север, питайки се какво точно е написала Джо… тогава вече приемах предположението, че е писала нещо. Иначе защо би замъкнала машината ми в студиото си? Реших да претърся цялото помещение. Щях да го преровя внимателно и…
удави го
Гласът идеше откъм гората, от водата, от самия мен. За миг мислите ми сякаш полетяха и се разпиляха като есенни листа, понесени от вятъра. Спрях. Никога през целия си живот не съм се чувствал толкова зле, тъй внезапно попарен. Гърдите ми се стегнаха. Стомахът ми се сви като измръзнало цвете. Очите ми се изпълваха с ледена вода, която изобщо не приличаше на сълзи, и знаех какво ще последва. „Не“ опитах се да кажа, но не успях да изрека думата.
Вместо това устата ми се изпълни със студена езерна вода, примесена с какви ли не минерали, изведнъж дърветата се размиха пред погледа ми, сякаш ги гледах отдолу през някаква бистра течност, а натискът върху гърдите ми в миг се съсредоточи в едно-единствено място и почувствах докосването на човешки ръце. Те ме натискаха надолу.
— Няма ли да престане? — попита някой — всъщност почти изкрещя. Освен мен на Улицата нямаше никого, но чувах гласа съвсем ясно. — Няма ли да престане най-после?
Тогава ме връхлетяха нечии чужди гласове, които звучаха в собственото ми съзнание. Имах чувството, че се удрят в черепа ми като нощни пеперуди, заклещени в абажур на лампа… или в хартиен фенер.
Приведох се, обзет от неистова паника, отворих уста и от задавеното ми, стегнато гърло рукна леден поток от…
Абсолютно нищо.
Ужасът от изживяното бе преминал, но не напълно. Продължаваше да ми се гади, сякаш бях изял нещо, срещу което тялото ми ожесточено се бореше — например отрова за мравки или някоя смъртоносна отровна гъба, от ония, дето в книгите на Джо бяха оградени с червено. Залитайки, изминах пет-шест крачки, а гърлото ми се свиваше, сякаш беше пълно с вода. Там, където брегът стръмно се спускаше към езерото, растеше друга бреза, грациозно извила белия си ствол над водата, като че се опитваше да види отражението си. Вкопчих се в нея, както пияницата прегръща уличен стълб.
Напрежението в гърдите ми отслабваше, но изпитвах съвсем действителна болка от натиска. Облегнах се на дървото с разтуптяно сърце и в миг усетих някаква воня — гадна миризма, по-противна и от смрадта на септична яма, кипяла цяло лято под горбщите лъчи на ядно пекналото слънце. Изпитах усещане за присъствието на нещо, което би трябвало да е мъртво, но не беше.
„Стига, ще направя каквото пожелаеш, само престани“ — опитах се да кажа, но нищо не излезе. После всичко отмина Усещах само уханието на горите и на езерото… но сега пък виждах нещо: момче в езерото — удавено негърче, което се носеше по гръб във водата. Лицето му беше подпухнало. Устата му беше безпомощно провиснала. Очите му белееха като очи на мраморна статуя.
Моята уста отново се изпълни с безмилостната езерна вода. „Помощ, пуснете ме, давя се.“ Наведох се и закрещях мислено, закрещях над лицето на удавника, но в миг осъзнах, че гледам нагоре към себе си и през розовеещите на залеза езерни води виждам бял човек с джинси и жълта памучна фанела, който се притиска към една треперлива брезичка и се опитва да изпищи, размитото му лице се движи, очите му за миг изчезват от погледа ми, скрити от един костур, преследващ плячката си; бях едновременно и негърчето, и белият човек, давех се във водата и на сушата. Истина ли е това, случва ли се в действителност, чукни веднъж, ако отговорът е „да“, и два пъти — ако отговорът е „не“.