— Винаги съм обичал курви — заяви Макс. Проточи думаха подчертавайки р-то: курррррви. — Нали, Рожет?
— Да, сър. Когато си знаят мястото.
— Понякога мястото им е било върху лицето ми! — изкрещя той с налудничаво задоволство, сякаш тя му противоречеше. — И къде е тя, младежо? На чие лице е седнала? На онзи умник, адвоката, дето си го изнамерил ли? О, знам всичко за него, включително и за забележката за лошо поведение, която са му писали в трети клас. Старая се да знам всичко. В това е тайната на успеха ми.
С огромно усилие се изправих:
— Какво правите тук?
— Разхождам се като теб. Няма закон, който да го забранява, нали? Улицата е на всеки, който иска да я използва. Не си тук отдавна, млади развратнико, но си прекарал по тези места достатъчно време, за да го знаеш. Това е нашият вариант на градски парк, където добрите кутрета и злите песове размахват опашки рамо до рамо.
Със свободната си ръка Девор взе кислородната маска, вдъхна дълбоко и я остави в скута си. Ухили се — неописуемата заговорническа гримаса разкри венците му с цвят на йод.
— Бива ли я? Твоята малка курррррва? Сигурно я бива, щом е успяла да задържи сина ми толкова време в оная гадна нейна каравана. А после на хоризонта се появявате вие, още преди червеите да са изгризали очите на момчето ми? И путката й тегли ли?
— Я млъквайте.
Рожет Уитмор отметна глава и се разсмя. Звукът напомняше квиченето на заек, заклещен в ноктите на бухал, и ме накара да настръхна. Реших, че сигурно и тя е малоумна. Слава Богу, че бяха толкова стари.
— Май уцели болното му място, Макс — отбеляза тя.
— Какво искате? — Поех си дъх… и отново долових онази противна смрад на леш. Задавих се. Не трябваше да се издавам, но неудържимо ми се повдигна.
Девор изпъна гръб и пое дълбоко дъх, сякаш ми се подиграваше. В този миг заприлича на Робърт Дювал в „Апокалипсис сега“, когато се разхожда по плажа и обяснява колко обича миризмата на напалм рано сутрин. Ухили се още по-широко:
— Приятно местенце, нали? Сякаш предразполага човек да поспре и да поразмишлява, не смяташ ли? — Той се огледа. — Точно тук се случи, да… Тъй.
— Тук се е удавило момчето.
Стори ми се, че усмивката на Уитмор трепна при тези думи. Девор обаче изобщо не се впечатли. Протегна се към прозрачната кислородна маска със старческите си пръсти, които не посягат, а трескаво търсят. Забелязах малките мехурчета със секрет от вътрешната им страна. Отново вдъхна дълбоко и остави маската в скута си.
— В това езеро са се удавили тридесет и повече души, а и това са само онези, за които се знае. Какво е сред тях едно момче?
— Не разбирам. Нима две от момчетата на Тидуел са умрели тук? Едното е получило отравяне на кръвта, а другото…
— Държиш ли на душата си, господин Нунан? На безсмъртната си душа? Божията пеперуда, впримчена в пашкул от плът, която скоро ще вони като моята?
Не отвърнах. Странното чувство от онова, което ми се бе случило преди той да се появи, вече преминаваше. Усещах изключителния магнетизъм на стария Девор. Никога в живота си не съм се сблъсквал с такава огромна първична сила. В нея нямаше нищо свръхестествено, но „първична“ е правилната дума. Можех да побегна. При други обстоятелства сигурно щях да го направя. Не от храброст останах на мястото си — още чувствах коленете си омекнали и се страхувах да не падна.
— Давам ти шанс да спасиш душата си — заяви Девор.
Вдигна кокалест пръст, за да онагледи първото условие.
— Махайте се оттук, любезни ми господин сводник. Още сега. Не си прави труда да си стегнеш багажа и дори да провериш дали си изключил печката. Изчезвай! Зарежи курвата и копеленцето.
— Да ги оставя на вас, значи.
— Да, на мен. Аз ще извърша необходимото. С душите се занимават хората, завършили хуманитарни науки. Аз съм инженер.
— Върви на майната си.
Рожет Уитмор отново се изкиска.
Старецът бавно отпусна глава и кисело ми се усмихна с вид на човек, завърнал се от оня свят.
— Сигурен ли, че ще избере теб? За нея е все едно — аз или ти, на нея й е все тая.
— Не зная за какво говорите. — Отново поех дълбоко дъх и този път въздухът ми се стори съвсем нормален. Отстъпих от брезата и установих, че и краката ми стъпват здраво. — А и не ме интересува. Няма да получите Кира. До края на скапания ви живот. Ще се постарая да го уредя.
— Приятелче, има много да се стараеш — каза Девор, ухили се и ми показа венците си с цвят на йод. — До края на юли вероятно ще си се нагледал достатъчно, за да съжаляваш дълбоко, че не си си избол очите още през юни.