Старецът извърши още няколко сложни маневри с лостовете за управление и успя да обърне количката към мястото, където стоях — на около два метра от надвисналата над водата бреза — после се придвижи напред, така че застана в самия край на Улицата, но на безопасно разстояние от ръба. Уитмор съвсем ни бе изоставила — беше се навела и само задникът й стърчеше. Ако изобщо съм се запитал какво прави — а не помня подобни мисли — сигурно съм предположил, че се опитва да нормализира дишането си.
Девор, изглежда, бе пострадал най-малко и дори като че не се нуждаеше от кислородната маска в скута си. Лъчите на залязващото слънце падаха върху лицето му и той приличаше на полуизгнил тиквен фенер, обилно полян с газ и подпален.
— Харесва ли ти къпането? — попита и се ухили.
Огледах се, надявайки се да зърна разхождаща се двойка или може би някой рибар, който търси къде да хвърли въдицата си за последен път преди да падне мрак… но същевременно се молех да не видя никого. Бях ядосан, наранен и ме беше страх. Но най-вече се чувствах засрамен. Бях се оставил да бъда блъснат в езерото от един осемдесет и пет годишен мъж… който очевидно не бързаше за никъде и просто се забавляваше с мен.
Зацамбурках надясно — насочих се на юг, към вкъщи. Водата ми стигаше до кръста, беше хладна и ми действаше почти освежаващо, защото вече бях свикнал с температурата й. Гуменките ми джвакаха по камъните на дъното и потъваха в подмолните коренища. Изкълченият глезен продължаваше да ме боли, но поне можех да стъпвам. Друг въпрос е дали като излезех от езерото още щеше да ми служи.
Девор пак запремества лостовете. Инвалидната количка се обърна и бавно потегли, придвижвайки се по Улицата редом с мен.
— Като че ли не те запознах официално с Рожет, а? — рече стаарецът. — В колежа беше голяма спортистка. Беше най-силна по софтбол и хокей на трева, а е запазила поне някои умения и до ден днешен. Рожет, би ли показала на този младеж на какво си способна?
Уитмор заобиколи бавно движещата се количка и за миг се скри зад нея. Когато отново се показа, видях какво държи. Не се бе навела да си поеме дъх.
Закрачи с усмивка към езерото, крепейки в свитата си към тялото ръка насъбраните павета от камънака покрай пътеката. Избра къс с големина колкото топка за голф, замахна и го запрати към мен. Камъкът изсвистя край лявото ми слепоочие и цопна във водата.
— Ей! — викнах, по-скоро стреснат, отколкото изплашен. Дори след всичко случило се до момента не можех да повярвам на очите си.
— Какво ти става, Рожет? — упрекна я старият Девор. — Никога не си хвърляла нескопосано. Цели се в него!
Вторият камък мина на пет сантиметра над главата ми. Третият беше потенциален зъборазбивач. С яден, уплашен вик го отклоних с ръка и чак после открих, че е разранил дланта ми. В онзи миг виждах единствено противното ухилено лице — лице на жена, която е дала два долара в панаирджийското стрелбище и твърдо е решила да получи плюшено мече, та дори ако трябва да стреля цяла нощ.
При това беше доста бърза. Камъните валяха около мен и падаха ту отляво, ту отдясно в ръждивата на цвят вода, образувайки малки гейзери. Заплувах заднишком, страхувах се да се обърна, убеден, че в мига, в който го направя, тя ще метне някое грамадно парче. Но все пак трябваше да се отдалеча от обсега на ударите й. Междувременно Девор надаваше пискливия си старчески смях, а противното му лице се гърчеше като набръчканата глава на парцалена кукла.
Един камък ме удари много силно и болезнено по клю чицата, после отскочи във въздуха. Изкрещях, а тя също из вика „Хай“ като каратист, който е нанесъл успешен удар.
В този момент преустанових планираното отстъпление. Обърнах се и заплувах към дълбокото, а онази мръсница продължаваше да ме замерва. Първите два камъка паднаха от двете ми страни, сякаш Рожет уточняваше обсега. Последва кратка пауза, в която имах време да си кажа: „Ето, успявам, успявам, вече излизам извън обхвата…“, в този миг нещо ме халоса по тила. Чух „клонк!“, като в комикс за Батман.
От светлооранжево езерото се обагри в яркочервено, после в тъмноалено. Сякаш отдалеч долавях радостните крясъци на Девор, който насърчаваше Рожет, примесени с особения й квичащ смях. Отново се нагълтах с блудкава вода с вкус на желязо и бях толкова замаян, че трябваше да си напомням да не я гълтам, а да я изплюя. Краката ми натежаха и стана твърде трудно да плувам — имах чувството, че гуменките ми тежат цял тон. Отпуснах се надолу, но не достигнах дъното — вече нямаше къде да стъпя. Погледнах към брега. Гледката беше впечатляваща — всичко пламтеше в отблясъците на залеза като оранжево-червен сценичен декор. Вече се бях отдалечил на около шест метра. Девор и Уитмор ме наблюдаваха от Улицата. Приличаха на майката и бащата от картината на Грант Уд. Девор отново бе долепил маската до лицето си, но виждах как се хили в нея. И Уитмор бе ухилена до уши.