Устата ми отново се напълни с вода. Изплюх колкото можах, но погълнах известно количество, от което се разкашлях и ми се повдигна. Започнах да потъвам и задрапах нагоре, но без да плувам, а само плясках с ръце и крака, изразходвайки десет пъти повече енергия, отколкото ми беше необходима да се задържа на повърхността. Забелязах първите признаци на паниката, която впиваше острите си като на плъх зъбчета в замаяното ми от изумление съзнание. Осъзнах, че вече не чувам пронизителното бучене. Колко ли удара бе понесла бедната ми глава? Един от юмручето на Уитмор… един от бастуна на Девор… един с камък… или може би два? По дяволите, не си спомнях.
„Съвземи се, за Бога — нали няма да му позволиш да те победи по този начин? Да те удави като онова момченце?“
Не!
Протегнах ръка и си опипах главата. Малко над тила открих цицина с големината на гъше яйце, която продължаваше да расте. Като я понатиснах, изпитах болка, от която едновременно ми се доповръща и изпитах чувството, че ще припадна. Очите ми плувнаха в сълзи, които се стекоха по лицето ми. По върховете на пръстите си забелязах следи от кръв, но когато човек се намира във водата, е трудно да прецени големината на раните.
— Приличаш на мокър мармот, Нунан! — Гласът долиташе до мен като че от много далеч.
— Майната ти! — креснах. — Ще те тикна в затвора!
Старецът се обърна към Уитмор. Двамата прихнаха да се смеят. Ако в този миг някой бе поставил в ръцете ми картечница, щях да ги застрелям, без да се колебая, и дори щях да помоля за втора лента.
Но тъй като нямах под ръка картечница, заплувах към къщи. Те продължиха да ме следват по Улицата: старчето управляваше инвалидната количка, която едва-едва шумолеше по пътеката, а дъртата вещица вървеше до него строга като монахиня и на всеки няколко крачки спираше, за да грабне по някой камък.
Не бях плувал толкова дълго, че да се изморя, но се чувствах доста отпаднал. Вероятно бях много изплашен. Най-сетне отворих уста да поема въздух, нагълтах още вода и съвсем се паникьосах. Заплувах към брега с желанието да достигна място, където да стъпя на дъното. Рожет Уитмор веднага започна да ме замеря с камъни: първо с онези, които бяха в ръцете й, после премина към купчината, която бе натрупала в скута на Девор. Вече се беше разгряла и съвсем не хвърляше нескопосано — целеше се убийствено точно. Камъните падаха край мен. Отново отблъснах един — беше толкова голям, че ако ме беше цапардосал, направо щеше да ми пробие челото — но следващият ме удари в бицепса и ме одраска. Стига толкова. Обърнах се и се опитах да се отдалеча от обсега й, като се опитвах да държа главата си изправена въпреки силната болка в тила.
Като се отдалечих достатъчно, се изправих във водата и погледнах към тях. Уитмор бе застанала на самия край на брега стараейки се да скъси разстоянието помежду ни. Девор бе спрял зад нея. Продължаваха да се хилят и в лъчите на залеза лицата им червенееха като на дяволи в ада. Спомних си старата поговорка: „На залез червено ли е небето, радва на моряка сърцето“. След двадесетина минути щеше да се стъмни. Ще успея ли да се задържа на повърхността още двадесет минути? Мисля, че да — ако не изпадна в паника — но не повече. Представих си как се давя в мрака, като гледам небето, а миг преди да потъна завинаги, виждам Венера за последен път, и паниката отново ме загриза с острите си зъбки. Всъщност тя бе много по-страшна от Рожет и нейните камъни — много по-страшна.
Но като че ли не по-страшна от Девор.
Огледах се и в двете посоки, търсейки място, където Улицата излизаше от гората. Вече не ми пукаше, че ще стана за смях, но не забелязах никого. Мили Боже, къде са всички? Отишли са във Фрайбърг на пица или пък във „Вилидж“ за млечен шейк?
— Какво искаш? — креснах на стареца. — Да ти кажа, че ще ти се разкарам от пътя? О’кей, ще се разкарам!
Той се разсмя.
— Приличам ли ти на вчерашен, Нунан?
Е, не бях и очаквал да се хване. Дори да бях искрен, пак нямаше да ми повярва.
— Просто искаме да видим колко време ще издържиш — заяви Уитмор и ме замери с поредния камък, който падна на около метър и половина от мен.
„Тези смятат да ме убият — рекох си. — Изобщо не се шегуват.“
Да. А най-лошото е, че после като нищо ще им се размине. В съзнанието ми започваше да се оформя една безумна идея, едновременно правдоподобна и фантастична. Представях си как Рожет Уитмор поставя бележка на таблото за местни новини пред „Лейквю“, която гласи: