Може би си бяха отишли. Не виждах голям участък от Улицата.
Докато изгря луната, седях по турски на сала и чаках, като се взирах в брега. Измина около половин час. Или четиридесет и пет минути. Погледнах си часовника, но без особен успех — в механизма беше влязла вода и стрелките бяха спрели на седем и трийсет. Към останалите приятни изненади, които Девор ми поднесе, можех да добавя и „Таймекс Индигло“. Двадесет и девет долара и деветдесет и пет цента, тъпако, чупи-купи.
Най-сетне се спуснах по стълбичката във водата и заплувах към брега колкото се може по-безшумно. Бях си починал, главата вече не ме болеше (макар че цицината на тила още пулсираше) и вече не изпитвах неверие или съмнение в себе си. В известен смисъл това бе най-страшното — да се опитвам да се справя не само с призрака на малкия удавник, летящите камъни и езерото, но и с чувството, че всичко това е невъзможно, че старите компютърни магнати не се опитват да удавят разни писатели, които им се изпречват пред погледа.
Но дали тазвечерното приключение е най-обикновен пример за изпречване пред погледа на Девор? Просто случайна среща и нищо повече? Това предположение изглеждаше доста наивно предвид неочакваната му поява зад гърба ми. По-скоро ме е следил внимателно от четвърти юли насам… чрез хора на другия бряг на езерото, въоръжени с мощни бинокли. Параноични измишльотини, бих казал… допреди тези двамата почти да ме удавят в езерото като хартиено корабче в кална локва.
Реших да не се кахъря дали някой ме следи от другия бряг на езерото. Нито пък ме беше грижа дали двамцата се крият в някоя затулена зад дърветата отсечка на Улицата. Плувах неуморно, докато усетих гъделичкането на водните растения по глезените си и забелязах извития като полумесец малък плаж под моята вила. После се изправих и потръпнах от студения въздух. Закуцуках към брега, вдигнал ръка да се предпазя от градушка от камъни, но не излетя нито един „снаряд“. За миг застанах на Улицата и се огледах в двете посоки. Като че ли тази мъничка част от света бе изцяло на мое разположение. Най-после погледнах към водата, където слабата лунната светлина чертаеше пътека от малкия плаж до сала.
— Благодаря, Джо — промълвих и се заизкачвах по стълбите към къщата. На средата на пътя се наложи да спря и да поседна. През целия си живот не бях изпитвал такава нечовешка умора.
Глава 18
Вместо да обиколя откъм предния вход, се изкачих по задните стълби, продължавайки да се дивя как краката ми тежат двойно повече от обикновено. Влязох в дневната и се огледах с широко разтворени очи, като пътник, който е отсъствал цяло десетилетие и когато се завръща, открива, че нищо не се е променило и всичко е на мястото си — лосът Бънтър на стената, „Бостън Глоуб“ на дивана, купчина кръстословици на масичката, чинията с остатъците от задушените зеленчуци на кухненския плот. Като гледах всички тези неща, осъзнах следното — бях излязъл на разходка, оставяйки след себе си обичайната неразбория, а едва не загинах. Едва не ме бяха убили.
Разтреперих се. Отидох в банята в северното крило, свалих си дрехите и ги хвърлих във ваната. После, продължавайки да треперя, се обърнах и се погледах в огледалото над мивката. Приличах на победения в кръчмарска свада. На ръката ми имаше дълбока рана.
Черно-виолетова синина бе разперила криле на лявата ми ключица. Забелязах и кървави бразди на врата и зад ухото си, където милата Рожет ме одра с камъка на пръстена си.
С помощта на увеличителното си огледало огледах тила си. „Не ви ли влиза в дебелите глави?“ — крещеше мама, когато със Сид бяхме малки, а в този миг й бях благодарен, че се е оказала права за дебелината, поне в моя случай. Мястото, където Девор ме цапардоса с бастуна си, приличаше на кратера на наскоро угаснал вулкан. Точното попадение на Уитмор бе отворило алена рана, която се нуждаеше от няколко шева, ако не исках да ми остане белег. Косата на тила ми беше сплъстена от кръв.
Сипах кислородна вода в шепата си, стиснах зъби и я плиснах върху разреза. Щипеше ужасно и трябваше да стискам устни, за да не изкрещя. Когато болката понамаля, навлажних памучни тампони с кислородна вода и почистих и останалите рани.
Взех душ, облякох фланела и джинси и отидох в хола да позвъня на областния шериф. Дори нямаше нужда да проверявам в телефонния указател — телефонните номера на Дирекция на полицията в Касъл Рок и на областния шериф бяха указани в картичката „в случай на опасност“, закачена на таблото за важни бележки наред с телефоните на пожарната, бърза помощ и телефон 900, където срещу долар и петдесет човек получава три отговора от кръстословицата в последния брой на „Таймс“.