Избрах първите три цифри бързо, после започнах да забавям темпото. Стигнах до 955–960, преди да се откажа. Стоях насред стаята, притисках слушалката до ухото си и си представях друго заглавие от пресата, но не в претенциозния „Таймс“, а в скандалния „Ню Йорк Поуст“. „Писател срещу застаряващ компютърен магнат: Ах ти, хулиган!“ С две снимки: моята — горе-долу на сегашната ми възраст — и на Девор — на около сто и шест години. „Поуст“ с огромно задоволство ще разкаже на своите читатели как Девор (подпомогнат от придружителката си, възрастна дама, която тежи четиридесет и пет кила с мокри дрехи) е претрепал двойно по-млад романист — в прилична физическа форма, както ще проличи от снимката.
Телефонът се умори да помни шест от седемте цифри, щракна и в слушалката отново прозвуча сигнал „свободно“. Отдръпнах я от ухото си, за миг се взрях се в нея, после внимателно я поставих на вилката.
Не се глезя по отношение на капризното и често твърде неприятно внимание от страна на медиите, но съм нащрек, сякаш се намирам в близост до непредвидимо хищно животно. Америка превръща онези, които я забавляват, в проститутки от висока класа, а медиите се заяждат с всяка „звезда“, която се оплаква от проявеното отношение. „Стига мрънка! — крещят вестниците и клюкарските телевизионни програми (в тона се примесват триумф и възмущение). — Да не мислиш, че ти плащаме големите мангизи просто за да ни изпееш една песничка или пък да ни покажеш модния си фасон? Грешиш, тъпако! Плащаме ти, за да се удивляваме, когато го правиш добре — каквото и да е онова, което правиш — и за да изпитваме огромно задоволство, когато се оплескаш. Истината е, че ти си просто стока. Като престанеш да ни забавляваш, винаги можем да те убием и да те изядем.“
Разбира се, не могат наистина да те изядат. Могат да публикуват твои снимки, на които си гол до кръста и да обявят, че затлъстяваш, или пък да започнат да обсъждат колко пиеш и колко хапчета взимаш, или да се заяждат за онзи случай, когато си прикоткал някоя млада актриса на коленете си и си се опитал да пъхнеш език в ухото й — но не могат наистина да те изядат. Тъй че онова, което ме накара да оставя слушалката, бе не мисълта за началния монолог на Джей Лено или как „Поуст“ ще ме нарече ревльо — просто осъзнах, че нямам доказателства. Никой не ни беше видял. А в света на Макс Девор най-лесно е да осигури алиби за себе си и съучастничката си.
Но имаше и друго: представих си как областният шериф ще изпрати заместника си, известен още като „татенцето“, да изслуша показанията ми за това как лошият чичко бутнал малкия Майки в езерото. Как ще ми се подиграват после тримата!
Вместо това се обадих на Джон Стороу с желанието да ми каже, че постъпвам правилно, че това е единственият смислен начин. Исках да ми напомни, че само отчаяните хора са способни на подобни крайности (поне за момента ще пропусна как се смееха онези двамата, сякаш никога не са се забавлявали така), и че относно Ки Девор нищо не се променя — делото за настойничество си е чиста измишльотина.
Попаднах на домашния телефонен секретар на Джон и му оставих съобщение: „Обади се на Майк Нунан, нищо спешно, но можеш да звъниш до късно.“ После го потърсих в кантората му, имайки предвид свещенописанията на Джон Гришам: младите адвокати работят до припадък. Изслушах съобщението, записано на секретаря в офиса, после съгласно инструкциите избрах бутоните С Т О на своя телефон: първите три букви от фамилното му име.
Нещо прещрака и чух гласа му — но за съжаление отново попаднах на запис. „Здравейте, аз съм Джон Стороу. Заминавам за Фили за събота и неделя на гости на мама и татко. Ще бъда в кантората в понеделник, но през остатъка от седмицата ще отсъствам по работа. От вторник до четвъртък най-вероятно ще ме откриете…“
Номерът започваше с 207–955, което ще рече Касъл Рок. Предположих, че ще отседне в едноименния хотел — едно приятно местенце край езерото.
— Майк Нунан — обявих. — Обади ми се, когато можеш. Оставих ти съобщение и вкъщи.
Отидох в кухнята за бира и там се заплеснах с магнитите на хладилника. Той ме нарече сводник. „Ей, сводник, къде ти е курвата?“ Само след миг ми предложи да спася душата си. Доста странно. Все едно пияница ми предлага да се погрижи за бара с напитки. „Стори ми се, че говори за теб с искрена топлота — каза Мати. — Прадядо ти и прадядо му били дупе и гащи.“