Отказах се от бирата, върнах се в дневната и позвъних на Мати.
„Здрасти — посрещна ме поредният запис. Явно ми върви на машини. — Аз съм, но или съм излязла, или не мога да се обадя в момента. Нали ще ми оставите съобщение?“ — Пауза, микрофонът пращи, далечен шепот, после Кира виква тъй оглушително, че едва не ми пуква тъпанчето: — „Оставете ни щастливо съобщение!“ — Последва дружният им смях, прекъснат от сигнала.
— Здрасти, Мати, тук е Майк Нунан. Просто исках…
Не знам как щях да довърша мисълта си, но и не ми се наложи. Чу се прещракване и самата Мати рече:
— Здравей, Майк.
Съществуваше такава изумителна разлика между този уморен, отчаян глас и бодрата интонация на записа, че за миг замлъкнах. После я попитах какво се е случило.
— Нищо — отвърна тя и се разплака. — Всичко. Останах без работа. Линди ме уволни.
Разбира се, Линди не бе употребила точно думата „уволнение“. Бе го представила като „затягане на колана“, но всъщност си беше уволнение и бях сигурен, че ако надникна в бюджета на градската библиотека, ще установя, че един от основните спонсори през годините е бил Макс Девор. При това той ще остане основен източник на средства… ако, разбира се, Линди Бригс спазва правилата на играта.
— Не биваше да говорим пред нея — казах, знаейки, че дори да не бях припарил до библиотеката, тя пак щеше да уволни Мати. — А и вероятно трябваше да го очакваме.
— Джон Стороу го очакваше. — Продължаваше да плаче, но се опитваше да се овладее. — Каза, че с наближаването на делото Макс Девор вероятно ще се постарае максимално да ме притисне до стената. Според него Девор щял да се потруди, когато съдията попита къде работя, отговорът ми да гласи: „Безработна съм, господин съдия“. Отвърнах на Джон, че госпожа Бригс никога не би постъпила толкова подло, особено с момиче, което говори толкова вдъхновено за Бартълби — героя на Мелвил. И знаеш ли какво ми отвърна той?
— Не.
— Каза: „Ти си твърде млада“. Тогава ми прозвуча доста покровителствено, но се оказва, че е бил прав.
— Мати…
— Какво ще правя, Майк? Какво ще правя? — Очевидно плъхът на име Паника се беше вкопчил и в нея.
Мислено си рекох: „А защо не ми станеш любовница? Ще те назнача за моя «помощничка», което напълно устройва данъчните. Ще получаваш дрехи, кредитни карти, къща (довиждане на купчината изгнила ламарина на Уасп Хил), двуседмична отпуска. Искаш ли да отидем през февруари на остров Мауи? Ще платя образованието на Ки, разбира се, както и значителна парична премия в края на годината. Освен това ще бъда грижовен. Грижовен и дискретен. Ще се чукаме само веднъж-два пъти седмично и то чак когато момиченцето заспи дълбоко. Трябва само да ми отговориш «да» и да ми дадеш ключ. Просто трябва да ме приемеш, когато се промъкна при теб. Да ме оставиш да правя каквото искам — в тъмното, в нощта, да те докосвам където пожелая, да правя с теб каквото искам, да не казваш «не», да не казваш «стига».“
Затворих очи.
— Майк? Там ли си?
— Естествено — отвърнах. Докоснах пулсиращата цицина на тила си и потръпнах. — Ще се справиш отлично, Мати. Ще…
— Не съм платила наема за караваната! — Мати почти стенеше. — Имам две просрочени телефонни сметки и ме заплашват, че ще ми прекъснат линията! Предавките на джипа са се повредили… Предполагам, че ще имам пари за лятното Библейско училище на Ки — госпожа Бригс ми плати за три седмици, понеже ме уволни без предупреждение — но как ще й купя обувки? Расте толкова бързо… целите й панталонки са на дупки и почти цялото й бельо, по д-д-дяволите…
Отново се разхлипа.
— Ще се грижа за теб, докато си стъпиш на краката — предложих.
— Не, не мога да позволя…
— Можеш. А заради Кира ще го направиш. По-късно, ако все още имаш желание, ще ми върнеш парите. Ще водим сметка за всеки цент, ако искаш. Но аз ще се грижа за теб. — „И никога няма да си свалиш дрехите в мое присъствие. Давам ти обещание и ще го спазя.“
— Майк, не е необходимо да го правиш.
— Може би да, може би не. Но ще го направя. Опитай се да ме спреш! — Обадил й се бях с намерението да й разкажа какво се случи с мен, като й представя нещата откъм смешната им страна, но сега това ми се струваше възможно най-неподходящото хрумване. — Няма да усетиш кога ще мине делото, а ако и тогава никой тук не събере достатъчно смелост да те назначи на работа, ще намеря някой в Дери, който ще те вземе. Но бъди честна — не смяташ ли, че е дошло време за промяна в пейзажа?