(в кръга се появи „РОМЕО“)
… и детектив на име Джордж Кенеди.
(на хладилника изникна „ДЖОРДЖ“)
Питах се дали Кенеди може да ми помогне за Анди Дрейк…
(написах „Дрейк“)
… като ми предложи някои нови хрумвания. Никога досега не съм писал за частни детективи, а именно подробностите…
(като махнем „рейк“ — което ми напомня гребло — остава „д“, после прибавяме „етайли“)
… са майсторлъкът. Обърнах една тройка по гръб, а отдолу я подпрях с римско I и се получи гребло. Подробностите са дяволска работа.
Оттам се пренесох другаде. Неизвестно къде точно, понеже бях изпаднал в транс и интуицията ми бе хвръкнала толкова високо, че дори спасителен отряд не би могъл да я открие. Стоях пред хладилника и играех с буквите, изписвайки откъслеци от мисли, без дори да забелязвам, че го правя. Може би няма да повярвате, че подобно нещо е възможно, но всеки писател знае за какво говоря.
Към действителността ме върна ярката светлина, която изведнъж заля прозорците на входното антре. Вдигнах поглед и забелязах, че зад шевролета ми спира друга кола. Стомахът ми се сви от страх. В този миг бих дал какво ли не за заредена карабина. Защото идва помощник шерифът. Няма кой друг да е. Като са се върнали с Уитмор в Уорингтън, Девор му се е обадил да му каже, че Нунан не иска да се държи като добър марсианец и го е изпратил да ме вкара в правия път.
Когато шофьорът отвори вратата и лампичката в купето светна, си поотдъхнах. Не познавах този човек, но със сигурност не беше „татенцето“. Този тип изглеждаше така, сякаш и муха с вестник не може да убие… но предполагам, че много хора са допускали същата грешка и по отношение на Бостънския удушвач.
Върху хладилника беше струпана цяла купчина флакони от спрей — всичките бяха много стари и най-вероятно съдържащи фреони. Не зная госпожа М. как ги е пропуснала, но се радвах, че са още тук. Грабнах първия, който ми попадна — „Блек Флаг“, отличен избор — махнах капачката и го тикнах в предния джоб на джинсите си. После застанах пред чекмеджетата отдясно на мивката. В най-горното имаше сребърни прибори. Във второто се намираха „кухненските боклуци“, както ги наричаше Джо — всякакви дреболии от термометър за печене на птици до онези работи, които се набучват в царевицата, за да не си изгориш пръстите. В третото намерих богата колекция разнородни ножове. Извадих един, пъхнах го в десния си джоб и се запътих към вратата.
Човекът пред прага ми се постресна, като включих външното осветление, и запремига насреща ми като заек. На височина беше около метър и шейсет, бе кльощав и блед. Имаше старомодна прическа. Очите му бяха кестеняви. Криеха се зад очила с рогови рамки и мазни окуляри. В едната си ръка стискаше плоско кожено куфарче, а в другата — продълговато бяло картонче. Реших, че надали съм обречен да загина от мъж с визитна картичка в ръката, тъй че отворих вратата.
Онзи се усмихна малко притеснено, като героите от филмите на Уди Алън. Облеклото му също беше в стил Уди Алън — избеляла трикотажна риза с леко окъсели ръкави, широки панталони, малко провиснали в ханша. „Сигурно някой му е казал, че си приличат — рекох си. — Това ще да е причината.“
— Господин Нунан?
— Да?
Подаде ми визитката. „Недвижими имоти «Некст Сенчъри»“, пишеше на нея с релефни златни букви. Отдолу бе написано името на моя посетител.
— Ричард Осгуд — представи се той, сякаш не можех да чета, и протегна ръка. Необходимостта да отвърне на този жест е дълбоко заложена у всеки американски мъж, но тази вечер й устоях. Той подържа розовата си длан протегната още миг, после я отпусна и нервно я избърса в памучните си панталони. — Имам послание за вас. От господин Девор.
Изчаках.
— Може ли да вляза?
— Не.
Той отстъпи, отново изтри длан в панталоните си и като че ли се съвзе.
— Мисля, че не е необходимо да бъдете груб, господин Нунан.
Не се държах грубо. Ако бях предпочел да се държа грубо, щях да го посрещна с обилна доза спрей за хлебарки.
— Тази вечер Макс Девор и болногледачката му се опитаха да ме удавят в езерото. Може би това е причината поведението ми да ви изглежда враждебно.
Мисля, че Осгуд бе искрено шокиран.
— Може би работите прекалено усилено върху последния си труд, господи Нунан. Макс Девор кара осемдесет и шеста година — а за момента изглежда съмнително дали ще успее да я навърши. Горкият старец вече едвам се придвижва от инвалидната количка до леглото си. А що се отнася до Рожет…
— Разбирам какво искате да кажете. Но преди двадесет минути станах свидетел на чудо. И на мен ми е трудно да повярвам, а присъствах лично. Дайте ми каквото имате да ми предавате.