— Чудесно — превзето отвърна той с тон, който сякаш казваше: „Добре тогава, нека бъде вашето“. Отвори предния джоб на кожената чанта и извади запечатан бял плик. Взех го, надявайки се, че Осгуд няма да усети как тупти сърцето ми. Девор се придвижваше учудващо бързо за човек, който не се разделя с кислородната бутилка. Питах се какъв ли е следващият му ход.
— Благодаря — казах и понечих да затворя вратата. — Бих ви дал бакшиш да се почерпите, но съм си забравил портфейла на шкафчето.
— Почакайте! От вас се очаква да го прочетете и да ми дадете отговор.
Повдигнах вежди:
— Не знам на Девор откъде му е скимнало, че може да ме командва, но нямам никакво намерение да позволявам тези му странни хрумвания да влияят на решенията ми. Изчезвайте.
Устните му увиснаха, издълбавайки дълбоки трапчинки в ъглите на устата му, и изведнъж всякаква прилика с Уди Алън се изпари. Приличаше на петдесетгодишен брокер на недвижими имоти, който е продал душата си на дявола и вече не понася някой да дърпа рогатия му шеф за опашката.
— Един дружески съвет, господин Нунан — и във ваш интерес е да ме послушате. Макс Девор не е човек, с когото можете да се будалкате.
— Не се будалкам с него.
Затворих вратата, спрях във фоайето и стиснал плика в ръка, проследих с поглед господин „Недвижими имоти «Некст Сенчъри»“. Стори ми се вбесен и объркан… сигурно напоследък никой не го е изхвърлял като мръсно коте. Може пък да му е от полза. Ще придаде ново измерение на живота му. Ще му припомни, че със или без Макс Девор Ричи Осгуд ще си остане висок метър и шейсет. Дори с каубойски ботуши.
— Господин Девор иска отговор! — долетя гласът му иззад затворената врата.
— Ще му позвъня по телефона — викнах в отговор, после бавно вдигнах двете си ръце, показвайки му средни пръсти. — Междувременно може да му предадете това.
Едва ли не очаквах да си свали очилата и да разтърка очи. Вместо това той се върна до колата си, захвърли куфарчето вътре и седна зад волана. Наблюдавах го, докато излизаше на заден ход от алеята, за да се уверя, че си е отишъл. После влязох в дневната и отворих плика. Вътре имаше един-единствен лист хартия с аромата на парфюма, който майка ми използваше, като бях дете. Май се наричаше „Уайт Шоул-Дърс“. В горния край — спретнато, изискано, с леко повдигнати букви — пишеше:
РОЖЕТ Д. УИТМОР
Отдолу, изписано с едва забележимо треперлив женски почерк, се мъдреше следното послание:
20:30 ч.
Драги господин Нунан,
Макс ме моли да ви предам колко се радва, че се запозна с вас! Аз споделям чувствата му. Вие сте много приятна и забавна личност! Щуротиите ви толкова ни развеселиха! А сега да преминем към деловата част. М. ви предлага една елементарна сделка: в случай, че обещаете да престанете да разпитвате за него, както и да прекратите всякакви съдебни ходове — ако обещаете да го оставите да почива в мир, така да се каже — господин Девор поема задължението да прекрати всякакви опити да спечели правото на попечителство над внучката си. Ако тези условия ви се струват приемливи, достатъчно е да кажете на господин Осгуд „Приемам“. Той ще предаде посланието! Макс се надява съвсем скоро да се завърне в Калифорния с частния си самолет — има неотложни служебни дела, но е доволен от прекараното тук време, а вас намира за особено занимателен. Иска да ви напомня, че настойничеството задължава с отговорност, и ви приканва да не забравяте, че ви го е казал.
Рожет
Р.S. Напомня ми, че не сте отговорили на въпроса му путката й тегли ли? Отговорът живо го интересува.
Препрочетох бележката за втори, после и за трети път. Понечих да я оставя на масата, но размислих и я прочетох за четвърти път. Сякаш не можех да проумея смисъла й. Трябваше насила да подтисна желанието веднага да се обадя на Мати. „Всичко свърши, Мати — ще й кажа. — Твоето уволнение и опитът да ме хвърли в езерото бяха последните атаки в тази война. Той се предава.“
Няма да го сторя. Не и докато не се уверя в искреността на стария дявол.
Вместо това се обадих в „Уорингтън“, където попаднах на четвъртия телефонен секретар за тази вечер. Е, Девор и Уитман не си бяха правили труд да оставят топли, закачливи съобщения — леден глас, като изваден от мотелска машина за лед, просто ми нареди да оставя съобщение след сигнала.
— Нунан е — казах. Но преди да успея да продължа, се чу прещракване и някой вдигна слушалката.
— Как ви хареса къпането? — попита Рожет със загадъчен, присмехулен глас. Ако не я бях виждал, сигурно щях да си представя някоя двойничка на Барбара Стануик, свита на кълбо върху диван с червена кадифена тапицерия, загърната в прасковено розов халат, стиснала в една ръка телефонната слушалка и цигаре от слонова кост в другата.