— Ще предам посланието. И ако ида и аз, сам ще преместя скарата.
— Ти по-добре да стоиш настрана от това момиче и детето й — отсече Бил. — Сигурно ще кажеш, че не е моя работа, но аз ти се карам за добро.
За миг си припомних съня си. Сладкото изпълващо чувство, когато се слях с нея. Малките гърди с твърдите зърна. Гласът й в тъмнината, който казва да правя каквото искам. Тялото ми реагира почти мигновено.
— Зная.
— Добре. — Като че ли си отдъхна, че поне няма да му викам — да го водя на училище, казано с негови думи. — Тогава те пускам да закусваш.
— Благодаря ти, че се обади.
— За малко да не ти се обадя. Ивет ме придума. „От всички, с които работиш, винаги най си обичал Майк и Джо Нунан — вика. — Сега се е върнал и недей да си разваляш отношенията с него.“
— Кажи й, че й благодаря.
Затворих телефона и замислено се загледах в него. С Бил като че ли отново бяхме в добри отношения… но не мисля, че можехме да се наречем точно приятели. Със сигурност не беше като преди. Нещата се промениха, когато осъзнах, че Бил ме лъже за някои неща и крие други — както и когато разбрах как се канеше да нарече Сара и Червените шапки.
„Не можеш да виниш човека заради собствените си фантасмагории.“
Не го виня… просто знам, каквото знам.
Влязох в дневната, включих телевизора, после пак го изключих. Моят сателит хваща петдесет-шейсет различни канала, но нито един тях не е местен. В кухнята обаче имаме портативен телевизор и ако обърна стайната антена към езерото, може и да уловя WMTW, клонът на АВС в Западен Мейн.
Грабнах бележката от Рожет, отидох в кухнята и включих малкия „Сони“, сврян на полицата под кафе-машината. Течеше „Добро утро, Америка“, но скоро щеше да има пауза за местните новини. Междувременно прегледах бележката, този път съсредоточавайки се повече върху стила, отколкото върху съдържанието, което изцяло бе окупирало съзнанието ми снощи.
„Надява се съвсем скоро да се завърне в Калифорния с частния си самолет“ — бе написала. „Има неотложни служебни дела.“ „Ако обещаете да го оставите да почива в мир.“ Дявол го взел, това си беше послание на самоубиец.
— Знаела си — казах и прокарах пръст по релефните букви на името й. — Знаела си, когато си го писала, а и вероятно още докато ме замеряше с камъни. Но защо?
„Настойничеството задължава с отговорност — бе написала. — Не забравяйте, че ви го е казал.“
Но тази история приключи, нали? Дори подкупен съдия не може да присъди настойничество на мъртъв човек.
Предаването най-после прекъсна и излъчиха местен репортаж с водеща тема самоубийството на Макс Девор. Картината беше на снежинки, но забелязах кафявия диван, който Бил спомена, а Рожет седеше на него със спокойно скръстени в скута ръце. Стори ми се, че единият заместник-шериф на заден план бе Джордж Футман, въпреки че картината бе прекалено неясна и не можех да преценя със сигурност.
През последните осем месеца господин Девор често говорел как ще сложи край на живота си, обясняваше Уитмор. Чувствал се много зле. Предишната вечер я поканил да излязат и сега тя разбирала, че е искал да види залеза за последен път. Бил прекрасен, не пропусна да добави. И аз можех да го потвърдя — помня залеза много добре, тъй като почти не се удавих на фона му.
Рожет четеше изявлението на Девор, когато телефонът отново иззвъня. Беше Мати, която ридаеше.
— Новините… Майк, гледа ли… знаеш ли…
Отначало това бяха единствените свързани фрази, които съумя да произнесе. Отвърнах, че зная, че Бил Дийн ми се е обадил, а после съм гледал местните новини. Опита се да ми отговори, но не успя да каже и дума. Очевидно изпитваше чувство за вина, облекчение, ужас и дори истерия. Попитах я къде е Ки. Представях си как се чувства — допреди да включи телевизора тази сутрин е смятала, че Макс Девор е най-върлият й враг — но не одобрявах идеята тригодишната й дъщеричка да бъде свидетелка на пълното разпадане на майка си.
— Отзад — успя да продума Мати. — Вече закуси. Сега прави к-кукленски п-п-п… кукленски пи-п-пик…
— Кукленски пикник. Да. Добре. Изплачи си всичко. Всичко.
Продължи да плаче най-малко още две минути, а може и повече. Притисках телефонната слушалка до ухото си, потях се в горещата юлска утрин и се опитвах да бъда търпелив.
„Давам ви шанс да спасите душата си“ — бе ми казал Девор, но тази сутрин вече бе мъртъв, а душата му се бе преселила там, където отиват душите. Беше мъртъв, Мати беше свободна, аз пишех. Животът трябваше да ни се струва прекрасен, но някак не бе така.