Най-сетне тя започна да се съвзема.
— Извинявай. Не съм плакала така — с истински сълзи — откакто почина Ланс.
— Разбираемо е и ти е простено.
— Ела на обед. Моля те, ела на обед, Майк. Ки ще прекара следобеда с едно свое другарче от лятното библейско училище и ще можем да поговорим. Искам да поговоря с някого… Божичко, вие ми се свят. Моля те, кажи, че ще дойдеш.
— Бих се радвал, но се опасявам, че не бива. Особено ако Ки я няма.
Разказах й редактиран вариант на разговора си с Бил Дийн. Тя ме изслуша внимателно. Предполагах, че като свърша, ще последва гневен изблик, но бях забравил една елементарна истина: Мати Стенчфийлд Девор бе прекарала тук целия си живот. Знаеше как стават нещата.
— Разбирам, че всичко ще се оправи по-бързо, ако сведа очи, млъкна и си кротувам — отвърна Мати. — Ще направя всичко възможно, но дотук с тактичността. Онзи старец се опитваше да отмъкне дъщеря ми, не го ли разбират онези тъпаци в проклетия смесен магазин?
— Аз разбирам.
— Зная. Затова исках да говоря с теб.
— А какво ще кажеш за ранна вечеря в парка в Касъл Рок? На същото място, където бяхме в петък? Да речем към пет?
— Ще трябва да доведа и Ки…
— Чудесно, доведи я. Кажи й, че зная приказката за Хензел и Гретел наизуст и искам да й я разкажа. Ще се обадиш ли на Джон във Филаделфия да му разкажеш подробностите?
— Да. Но ще изчакам още час — час и нещо. Божичко, толкова съм щастлива. Зная, че не е редно, но направо ще се пръсна от щастие!
— Аз също. — Замълчахме. Чух дълбока въздишка. — Мати? Добре ли си?
— Да, но как да обясня на едно тригодишно дете, че дядо му е починал?
„Кажи й, че старият мръсник се е подхлъзнал и се е забил с главата надолу в найлонова торбичка“ — помислих си и притиснах длан към устните си, за да сподавя надигащия се пристъп на налудничав смях.
— Не зная, но трябва да й го кажеш веднага.
— Трябва ли? Защо?
— Защото ще те види. Ще види лицето ти.
Издържах точно два часа в кабинета на горния етаж, после горещината ме пропъди — в десет часа термометърът на верандата показваше тридесет и пет градуса. На втория етаж може и да е било с два-три градуса повече. Надявайки се, че не правя голяма грешка, изключих пишещата машина и я свалих долу. Работех без риза и докато прекосявах дневната, капакът на машината се плъзна по изпотеното ми тяло и едва не изпуснах допотопния „инструмент“ върху краката си. Това ме подсети за глезена, който изкълчих, като паднах в езерото, и оставих машината настрана, за да го огледам. Беше черно-виолетов и по-червеникав в краищата, но не изглеждаше възпален. Предполагам, че хладката вода е предотвратила отока.
Поставих машината на масата на верандата, включих я в контакта под зоркия поглед на Бънтър и седнах с лице към сиво-синята езерна повърхност. Изчаках дали няма да ме сграбчи някой от добре познатите ми пристъпи на паника, когато стомахът ми се свива, очите ми пулсират и ме обзема ужасяващото усещане, че гърдите ми са стегнати в стоманени обръчи, които не ми позволяват да дишам. Нищо подобно не се случи. Думите се лееха със същата лекота, с която вървяха и в кабинета на горния етаж, радвах се на ветреца, който от време на време полъхваше откъм езерото. Забравих за Макс Девор, Мати Девор, Кира Девор. Забравих за Джо Нунан и Сара Тидуел. Забравих за себе си. За два часа се пренесох във Флорида. Наближаваше времето за екзекуцията на Джон Шакълфорд. Анди Дрейк се надпреварваше с часовника.
Телефонът ме върна на този свят и за пръв път не се подразних от прекъсването. Ако не ме бяха прекъснали, сигурно щях да продължа да пиша, докато се превърна в потна, лепкава маса.
Беше брат ми. Говорихме за мама — според Сид вече липсвали не просто няколко керемиди, а целият покрив на къщата — и сестра й Франсин, която си счупила крака през юни. Сид се интересуваше как съм и аз отвърнах, че съм добре, че ми е било трудно да започна новата си книга, но вече като че ли съм във форма (в моето семейство проблеми се обсъждат само след като бъдат решени). А как е малкият Сид? „Жестоко“ — каза брат ми, което очевидно означаваше „чудесно“ — Сид имаше дванадесетгодишно хлапе и съответно винаги използваше най-актуалния жаргон. Счетоводната му фирма вървяла добре, макар отначало да се страхувал, че няма да излезе нищо (разбира се, аз научавах първи за това). Никога нямало да може да ми се отплати за спасителния заем, който му дадох миналия ноември. Отвърнах, че това е най-малкото, което съм могъл да направя, което бе самата истина, особено като се има предвид, че той прекарваше с майка ни много повече време от мен.