— Не шъбаряй собствения куотърмек! Не шъбаряй собствения куотърмек!
Пуснах я долу, двамата се смеехме. Ки пристъпи, препъна се, тупна на земята и се закикоти още по-силно. Тогава за миг, но съвсем ясно, през съзнанието ми мина мисъл: де да можеше да види старият червей колко ни липсва. Как тъжим за смъртта му.
Мати се приближи. Тази вечер изглеждаше почти както си я представях при първата ни среща — като онези деца на богаташи, които човек вижда в кънтриклубовете да се веселят с приятели или да вечерят с родителите си. Беше с бяла рокля без ръкави и обувки с нисък ток, косата й свободно се спускаше по раменете, съвсем леко бе начервила устните си. Очите й грееха както никога досега. Когато ме прегърна, долових парфюма й и усетих допира на стегнатите й малки гърди.
Целунах я по страната, а тя ми лепна до ухото шумна целувка, от която нещо премина като електричество по целия мигръбнак.
— Кажи ми, че нещата ще тръгнат по-добре — прошепна, без да ме пуска.
— Много по-добре — отвърнах и тя отново ме прегърна с все сила. После отстъпи:
— Ти да бе донесъл повечко храна, човече, щото ние сме повечко гладни жени. Нали, Кира?
— Шъборих собствения куотърмек — отговори Ки, облегна се на лакти и доволно се засмя.
— Хайде — казах и я грабнах през кръста. Занесох я до най-близката маса, а малката риташе, размахваше ръце и се смееше. Оставих я на пейката, но тя се изплъзна и ловко шмугна под масата, като продължаваше да се смее.
— Добре, Кира Елизабет — рече Мати. — Стани и покажи, че си добро момиче.
— Добро момиче, добро момиче — съгласи се тя и се покатери до мен. — Такава съм, Майк.
— Сигурен съм — отговорих. В плика имаше два сандвича „Биг Мак“ и пържени картофки за мен и Мати. За Ки имаше шарена кутия, върху която се мъдреха ухилените физиономии на Роналд Макдоналд и неговите неподведени под отговорност съучастници.
— Мати, имам детско меню! Майк ми е донесъл детско меню! Те са с играчка!
— Виж каква ти се е паднала.
Кира отвори кутията, порови вътре, после се усмихна. Цялото й лице грейна. Извади нещо, което отначало ми заприлича на голям парцал за прах. За миг се пренесох в съня си, онзи с Джо под леглото, и се вледених от ужас. „Дай ми я — озъби се тя. — С нея бърша прах.“ В този спомен се примеси и нещо друго — някаква друга асоциация, може би от друг сън. Но не можах да я уловя.
— Майк? — започна Мати. В гласа й долових любопитство и загриженост.
— Кученце! — отбеляза Ки. — Спечелих кученце с детското меню!
Да, разбира се. Кученце. Плюшено кученце. При това беше сиво, а не черно… макар да не ми бе ясно защо се вълнувам от цвета му.
— Много хубава награда — казах и го взех. Беше меко, което бе хубаво, при това бе сиво, което бе още по-хубаво. Този сив цвят някак ме успокояваше. Върнах й го и се усмихнах.
— Как се казва? — попита Ки, прехвърляйки животинчето ту от едната, ту от другата страна на кутията, сякаш я прескача. — Как се казва кученцето, Майк?
И без да се замислям, изтърсих:
— Стрикланд.
Мислех, че ще се озадачи, но тя го прие нормално. Имаше твърде доволен вид.
— Стриган! — повтори и в ръчичката й кученцето взе да прави още по-високи подскоци над кутията. — Стриган! Стриган! Моето куче Стриган!
— Кой е този Стрикланд? — попита Мати, подсмихвайки се. Тъкмо разопаковаше сандвича си.
— Герой от книга, която четох на времето — обясних, гледайки как Кира си играе с плюшеното животинче. — Не е действителен човек.
— Дядо почина — обяви след пет минути Кира.
Още седяхме на масата за пикник, но почти бяхме приключили с храненето. Плюшеното куче бе поставено да пази останалите картофки. Наблюдавах хората наоколо и се питах кой от ТР е дошъл с цел да следи тайната ни среща и изгаря от нетърпение да разнесе клюката. Не забелязах познати, но това не ме успокои, тъй като дълго бях отсъствал от този край.
Мати остави сандвича си и тревожно погледна дъщеря си, но според мен всичко беше наред — детето съобщаваше факт, не изразяваше тревога.
— Зная.
— Дядо беше ужасно стар. — Кира щипна две пържени картофчета с пухкавите си пръстчета. Поднесе картофчетата към устата си и ги погълна наведнъж. — Той сега е при Господ Исус. Ние учихме за Господ Исус на лятното библейско училище.
„Да, Ки — отговорих наум, — точно сега дядо сигурно учи Господ Исус да работи с компютър и го пита нямат ли някоя курва под ръка.“
— Господ Исус ходел по водата и правел виното на макарони.
— Да, нещо подобно. Тъжно е, когато някой умре, нали?
— Щеше да е тъжно, ако умре Мати, или щеше да е тъжно ако ти умреш, но дядо беше стар. — Обясни ми го, сякаш не бях разбрал от първия път. — В рая ще го оправят.