След като Харолд прочете „Дарси“ и я обяви за най-доброто, което съм написал досега, колебливо подхвърлих, че искам да направя едногодишна пауза. Той моментално ми зададе най-омразния ми въпрос: дали се чувствам добре. Отвърнах, че съм здрав като бик, че се чувствам страхотно, само искам да намаля темпото.
Последва мълчание, което беше патент на Харолд Облоуски, и което означаваше, че той ме мисли за абсолютен тъпанар, но тъй като ме харесва, се опитва да измисли как да ми го каже най-деликатно. Номерът си го бива, но още преди шест години разконспирирах Харолд. Всъщност Джо прозря истината и заяви:
— Само се преструва, че ти съчувства. В действителност е като ченге от старомоден криминален филм, което мълчи, за да те принуди да направиш самопризнание.
Този път обаче аз му отвърнах с неговия номер: замълчах, като премествах слушалката от едното на другото си ухо, и се разположих по-удобно на стола. В този момент погледът ми попадна на поставената в рамка снимка върху компютъра, на която се виждаше „Сара Лафс“ — нашата вила на брега на езерото Дарк Скор. Не бях стъпвал там от светлинни години и за миг се запитах защо.
После дочух гласа на Харолд, който заговори предпазливо, като нормален, който се опитва да вразуми човек, временно изпаднал в състояние на лудост:
— Мисля, че е неразумно, Майк… особено на този етап от кариерата ти…
— Не е етап — прекъснах го. — Най-голям успех постигнах през 1991, оттогава продажбите на книгите ми нито се увеличават, нито намаляват. Все едно се намирам на планинско плато, Харолд.
— Така е — съгласи се той. — Знай, че писателите, които са достигнали до такава стабилност, са изправени пред две възможности по отношение на продажбите — да продължат както до този момент или да се плъзнат по наклонената плоскост.
Идваше ми да кажа, че ще бъда от онези, дето се плъзват, но си замълчах. Не исках Харолд да разбере колко сериозен е проблемът, колко нестабилна е почвата под краката ми. Не исках той да узнае, че сърцето ми се разтуптява (в буквалния смисъл) всеки път, когато отворя програмата Word 6 и се втренча в празния екран на монитора.
— Добре — промърморих. — Разбрах намека ти.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Нали си прочел последната ми книга — мислиш ли, че е написана от умопобъркан или болен човек?
— В никакъв случай, романът е страхотен. Вече казах, че е най-добрата ти творба. Чете се на един дъх, макар да е доста… сериозен. Ако Сол Белоу пишеше романтични криминални романи, сигурно щеше да сътвори подобна книга. Но… нали нямаш затруднения със следващото си произведение? Знам, че скърбиш за Джо… всички скърбим за нея…
— Не — прекъснах го. — Нямам затруднения.
Той отново замълча, ала аз издържах и не наруших мълчанието. Накрая Харолд промърмори:
— Гришам може да си позволи едногодишна отпуска, също и Кланси. Дългите периоди на бездействие придават загадъчност на Томас Харис. Но на мястото, което заемаш, животът е по-труден, отколкото ако си на върха. За всяко място в списъка на бестселърите се съревновават поне петима автори и ти знаеш имената им — та нали са твои „съседи“ три месеца в годината. Някои се изкачват в класацията, както се случи с последните две книги на Патриша Корнуел, други изпадат или заемат по-неблагоприятни позиции, трети отстояват мястото си като теб. Ако Том Кланси престане да пише в продължение на пет години, след което издаде роман с главен герой вече популярния Джак Райън, успехът му безусловно е гарантиран. Ако твои книги не се появяват в книжарниците цели пет години и решиш отново да пропишеш, не съм сигурен, че ще имаш успех. Съветвам те да…
— Да кова желязото, докато е горещо.
— Взе ми думите от устата.
Поговорихме още малко, сетне си казахме „дочуване“. Облегнах се на стола, като едва не политнах назад, и се загледах в снимката на нашето „убежище“ в Западен Мейн. Наричаха я „Сара Лафс“ и това ми напомняше на названието на една стара балада на Хол и Оутс. Вярно е, че Джо обичаше къщата повече от мен (малко повече), но защо толкова време не бях стъпвал там? Бил Дийн, човекът, който се занимаваше с поддържането на имота, всяка пролет сваляше капаците на прозорците, а през есента ги поставяше, спираше водата есенно време, а през пролетта включваше водната помпа, наглеждаше генератора и следеше за системната му проверка, а след Деня на загиналите във войните, който се падаше на 30 май, закотвяше сала на петдесетина метра от брега пред „Сара“.