— Сигурна съм. На суахили е и означава „безценна рожба“. Проверих го в справочника за имена. — На път към най-близкия варел за боклук тя погледна към собствената си безценна рожба.
— Други помниш ли?
Тя се замисли.
— „Редж“ се появи няколко пъти. А веднъж и „Карла“. Нали разбираш, обикновено Ки дори не може да прочете тези имена. Пита ме какво пише.
— Хрумвало ли ти е, че е възможно да ги преписва от някоя книга или списание? Че се учи да пише с магнитни букви върху хладилника, вместо с хартия и молив?
— Възможно е… — Но като че ли не й се вярваше. Нищо чудно. И аз не го вярвах.
— Никога ли не си виждала как буквите се местят сами по вратата на хладилника? — Надявах се, че гласът ми звучи небрежно.
Тя нервничко се засмя:
— Не, за Бога!
— А нещо друго?
— Понякога „ледилните“ човечета оставят послания като „здрасти“, „чао“ и „добро дете“. Вчера имаше едно, което си преписах, за да ти покажа. Кира ме помоли. Наистина е адски шантаво.
— И какво гласи?
— По-добре да ти покажа, но го оставих в жабката на джипа. Напомни ми, като си тръгваме.
— Да. Непременно.
— Наистина е страшничко, senor — отбеляза Мати. — Като посланията в брашното онзи път.
Замислих се дали да не й разкажа за моите „ледилни“ човечета, но се отказах. И без друго си имаше достатъчно тревоги… или поне така си казах.
Стояхме един до друг на тревата и наблюдавахме Ки, която гледаше жонгльора.
— Обади ли се на Джон?
— Разбира се.
— И той какво?
Тя се извърна към мен с усмивка в погледа.
— Ами изпя един куплет от песента „Бим-бам, вещицата пукна“.
— Е, в нашия случай не е вещица, но усещането е същото.
Тя кимна и пак погледна към Кира. За кой ли път забелязах колко е красива, колко е стройно тялото й под бялата рокля, колко изчистени и правилни са чертите й.
— Той подразни ли се, че се самопоканих на обед? — попитах.
— Не, идеята за купон страшно му допадна.
Купон. Идеята страшно му допаднала. Почувствах се като нищожество.
— Дори предложи да поканим адвоката ти — господин Бизонет ли се казваше? Освен това и частния детектив, когото Джон нае по препоръка на господин Бизонет. Имаш ли нещо против?
— Не. А ти как си, Мати? Справяш ли се?
— Справям се — потвърди тя и се обърна към мен. — Днес обаче получих малко повече обаждания от обикновено. Изведнъж станах страшно известна.
— О-хо.
— Повечето ми затваряха, но един джентълмен отдели достатъчно време да ме нарече „долна мръсница“, а имаше и една дама с много силен местен акцент, която каза „Ето наа, курво, уби го. Доволна ли си сегаа?“ Затвори, преди да успея да и отговоря: „Да, много съм доволна, благодаря“. — Но Мати не изглеждаше никак доволна — имаше гузен вид, сякаш наистина му е желаела смъртта.
— Съжалявам.
— Няма нищо. Честна дума. С Кира сме сами от много отдавна и през повечето време съм живяла в страх. Вече имам неколцина приятели. Ако цената за това са няколко анонимни телефонни обаждания, ще я платя.
Намираше се много близо, бе вдигнала глава към мен и не можах да се сдържа. Обвиних лятото, парфюма й и четирите години, които бях прекарал без жена. В този ред. Прегърнах я през кръста и усетих материята под пръстите ми и леката издутина на гърба, където се намираше ципът. Помня как платът се плъзгаше по кожата й. После вече я целувах, много нежно, но със страст — всяко нещо, което си струва, трябва да се прави както трябва — а тя ми отвръщаше в същия дух и очевидно не се страхуваше. Устните й бяха топли, меки и излъчваха лек сладък аромат. На праскови, струва ми се.
Спряхме едновременно и леко се отдръпнахме един от друг. Ръцете й още лежаха на раменете ми. Моите бяха обвити около кръста й. Лицето й беше доста спокойно, но очите й блестяха по-силно от всякога, а скулите й руменееха.
— Боже мой — промълви. — Как го исках. Искам го, откакто Ки те заговори и ти я взе в прегръдките си.
— Джон няма да одобри целувки на публично място — отвърнах. Гласът ми не беше много спокоен, а сърцето ми препускаше. Седем секунди, една целувка и всички системи в организма ми отказваха да функционират. — Всъщност Джон надали би се възхитил от факта, че изобщо се целуваме. Той те харесва, нали знаеш.
— Зная, но аз харесвам теб. — Тя се обърна към Ки, която чинно стоеше до дървото и наблюдаваше жонгльора. А кой ли наблюдава нас? Някой, който е дошъл от ТР в горещата лятна вечер, за да хапне сладолед и да се порадва на музиката и тълпата в парка? Някой, който пазарува свежи зеленчуци и свежи клюки от смесения магазин „Лейк вю“. Редовен клиент на „Гаража за какво ли не“? Това бе чиста лудост и както и да го представях, си оставаше чиста лудост. Отпуснах ръце.