— Тогава ще идем с колата на Мати.
— Добра идея.
Кира хукна към пейка в края на парка. Мати ми отправи изпълнен с топлота поглед и ми подаде ръка. Поех я. Пръстите ни се сплетоха, сякаш бяха свикнали на това движение от години. Аз си мислех: „Искам да е бавно и едва-едва да се движим. Поне отначало. Дали ще донеса най-дългата и най-хубавата си въдица? Разбира се“. А след това ще разговаряме. Може би чак докато мебелите се провидят на утринната дрезгавина. Когато си в леглото с някого, когото обичаш, и особено за пръв път, пет сутринта е почти свещен час.
— Нуждаеш се от почивка от собствените си мисли — каза Мати. — Сигурна съм, че от време на време почти всички писатели се нуждаят от такава почивка.
— Вероятно е така.
— Съжалявам, че не сме у дома — каза тя, но не можах да преценя дали пламенността й е искрена или престорена. — Щях да те целувам, докато този разговор изгуби смисъл. А ако се колебаеш, поне щеше да се колебаеш в моето легло.
Извърнах лице към червенеещите лъчи на залязващото слънце.
— Все едно дали сме тук или там, по това време Ки е будна.
— Вярно — каза тя с нетипично мрачен тон. — Вярно.
Кира стигна до една пейка близо до табелата, на която пишеше „Паркинг на градския парк“ и се покатери върху нея, стиснала в ръка кученцето от „Макдоналдс“. Като наближихме, се опитах да пусна дланта на Мати, но тя не ми позволи.
— Всичко е наред, Майк. В библейското училище децата винаги се държат за ръце, където и да отидат. Просто възрастните му придават прекалено голямо значение.
Млъкна и ме погледна, сетне прошепна:
— Искам да ти кажа още нещо. Може би за теб няма значение, но за мен е важно. Не съм имала никого преди Ланс, нито след това. Ако дойдеш при мен, ще си вторият. Няма да говоря повече за това. Нямам нищо против да кажа „Моля те“, но и нямам намерение да умолявам.
— Не съм…
— На стълбите към караваната има саксия с домати. Ще оставя ключ под нея. Не мисли. Просто ела.
— Не тази вечер, Мати. Не мога.
— Можеш.
— Хайде по-бързо, ленивци такива! — викна Ки, подскачайки върху пейката.
— Той се бави! — в отговор викна Мати и ме сръга в ребрата. После добави значително по-тихо: — Ама настина си по-бавен.
Пусна дланта ми и хукна към дъщеря си, а загорелите й от слънцето крака танцуваха под подгъва на бялата й рокля.
В моята версия на приказката за Хензел и Гретел вещицата се казваше Лошотия. Кира ме гледаше с ококорени очи, като стигнах до епизода, когато Лошотия кара Хензел да си подаде пръстчето, за да види колко се е угоил.
— Много ли е страшно? — попитах.
Тя поклати глава. Спогледах се с Мати, за да съм сигурен. Тя кимна и ми махна с ръка да продължавам, тъй че разказах приказката докрай. Лошотия падна в пещта, а Гретел намери тайно скривалище за печеливши лотарийни билети. Децата си купиха водни ски и живяха щастливо до края на дните си на източния бряг на езерото. Като свърших, съставът от Касъл Рок вече съсипваше мелодия на Гершуин и наближаваше залез слънце. Занесох Кира до джипа и я настаних на детската седалка. Спомних си как първия път, когато помагах на Мати да сложи детето в колата, гърдите й неволно се притиснаха към ръката ми.
— Дано да не сънуваш страшни сънища от тази приказка — пожелах на Ки. Чак когато изрекох тези думи, си дадох сметка колко ужасяваща е историята.
— Няма — преспокойно заяви Ки. — Ледилните човечета ще ме пазят от тях. — После внимателно си напомни сама: — Хлаа-дил-ни-те. — Обърна се към Мати. — Мамо-мамо, покажи му кръстоноската.
— Кръстословицата. Благодаря, че ме подсети. Бях забравила. — Отвори жабката и измъкна сгънат лист. — Надписът беше на хладилника тази сутрин. Преписах го, защото Ки смяташе, че ти знаеш какво значи. Каза, че решаваш кръстословици. Е, тя каза „кръстоноски“, но аз разбрах какво има предвид.
Споменавал ли съм на Кира, че решавам кръстословици? Почти съм сигурен, че не съм. Изненадва ли ме фактът, че тя знае? Съвсем не. Взех листа, разгънах го и погледнах написаното:
— Кръстоноска ли е, Майк? — изписука Ки.
— Предполагам, че да — само че много елементарна. Но ако означава нещо, не зная какво е то. Може ли да я задържа?
— Да — отговори Мати.
Обиколих откъм шофьорската врата и на тръгване й подадох ръка.
— Просто ми дай малко време. Зная, че това е реплика на момичето, но…
— Имаш на разположение колкото искаш. Само не се бави прекалено дълго.
Изобщо не исках да чакам, тъкмо в това бе проблемът. Миговете заедно с нея ще бъдат фантастични, бях убеден. Но после?