Но може наистина да има и после. И двамата го знаехме. „После“ с Мати бе една реална възможност. Идеята бе едновременно страшна и прекрасна.
Целунах я в ъгълчето на устните. Тя се засмя и ме стисна за ухото.
— Можеш и по-добре — отбеляза, после погледна към Кира, която кротуваше на седалката и ни наблюдаваше с интерес. — Но този път ще ти простя.
— Целуни Ки! — викна момиченцето и протегна ръчички, тъй че отново обиколих колата и го целунах. На път към вкъщи ми хрумна, че мога да бъда баща на Кира Девор. Тази идея ми се струваше привлекателна почти колкото и мисълта да спя с майка й, което само показваше колко дълбоко бях затънал. И може би затъвах все по-дълбоко.
И по-дълбоко.
След като бях държал Мати в прегръдките си, къщата ми се стори пуста — като сън без сънища. Проверих за послания на хладилника, но не намерих нищо по-различно от обичайния безпорядък от букви и фигурки и си извадих бира. Излязох да я изпия на верандата и да наблюдавам залеза. Опитах се да мисля за хладилните човечета и „кръстоноските“. които се бяха появили и на двата хладилника. Различни вектори от сушата към езерото? Различни места на Улицата? По дяволите, кой знае?
Опитах се да мисля за Джон Стороу и колко ще се разочарова, като научи, че (да цитираме Сара Тидуел, която бе измислила този стих много преди Джон Меленкамп) в конюшнята на Мати рита и друго муле. Но най-вече си мислех за това как я прегърнах за първи път, как я целунах за първи път. Няма по-силен човешки инстинкт от сексуалния нагон. Първоначалните образи, които поражда, сякаш остават татуирани върху емоциите ни за цял живот. За мен това бе усещането за голата кожа под роклята. Гладката, плъзгаща се материя…
Рязко се извърнах и забързах през къщата към северното крило, почти тичайки и разхвърляйки дрехите си на всички страни. Пуснах ледена вода и останах под струята пет минути. След душа се почувствах малко по-добре, не като кълбо трепкащи нервни окончания. Докато се бършех с пешкира, ми хрумна нещо ново. По едно време се бях сетил за брата на Джо — Франк — и че ако някой друг освен мен е в състояние да почувства присъствието на Джо в „Сара“, то това е той. Така и не сварих да го поканя, а сега не бях сигурен дали изобщо искам да идва. Бях развил странно собственическо чувство и особена ревност към случващото се тук. И все пак, ако Джо тайно е писала нещо, възможно е Франк да знае. Разбира се, не му е доверила, че е бременна, но…
Погледнах часовника си. Девет и петнайсет. В караваната Кира сигурно спи… а майка й може би вече е оставила ключ под саксията на стълбите. Представих си я в бялата й рокля, почти почувствах извивката на тялото й под ръцете си и аромата на парфюма й, после изтиках тези образи на заден план. Не мога цяла нощ да се поливам с ледена вода. Но девет и петнайсет е достатъчно рано да позвъня на Франк Арлен.
Той вдигна на второто позвъняване и ми се стори едновременно много щастлив да ме чуе и че е изпил три-четири кутии бира повече от мен. Разменихме обичайните любезности — с ужас установих, че моите са изсмукани от пръстите — и той спомена, че според новините по телевизията един мой известен съсед бил ритнал топа. Познавам ли го? „Да“ — отвърнах, спомняйки си как Макс Девор понечи да ме блъсне с инвалидната си количка. Да, познавах го. Франк ме попита какъв бил. „Трудно е да се каже“ — отговорих. — „Горкия старец беше прикован на инвалидна количка и страдаше от емфизема.“
— Доста крехко здраве, а? — съчувствено попита Франк.
— А-ха — потвърдих. — Слушай, обадих се да те питам за Джо. Ходих в студиото й и открих там моята пишеща машина. От тогава ме преследва идеята, че е пишела нещо. Може да е било есе за нашата къща, което после е разширила. Тази къща е кръстена на Сара Тидуел. Блус певицата.
Франк посрещна думите ми с мълчание. После каза:
— Зная. — Гласът му прозвуча някак строго.
— А какво друго знаеш, Франк?
— Че се страхуваше. Мисля, че бе открила нещо, която я плашеше. Смятам, че…
В този миг най-сетне ми просветна. Може би трябваше да се досетя още по описанието на Мати, щях да се досетя, ако не бях толкова разстроен.
— Идвал си тук с нея, нали? През юли 94-а. Ходили сте на софтболен мач, после сте се върнали в къщата по Улицата.
— Откъде знаеш? — сопна се той.
— Едни познати са ви видели. Мои приятели. — Опитах се да сподавя гнева в гласа си, но не успях. Бях побеснял, но от облекчение — както когато детето ти се прибере у дома със засрамена усмивка, тъкмо когато вече се каниш да позвъниш в полицията.
— Ден-два преди погребението за малко щях да ти кажа. Бяхме в онази кръчма, помниш ли?