Бяхме в „Джак“, точно след като Франк се спазари с погребалния посредник за ковчега на Джо. Разбира се, че помня. Дори помня погледа, когато му казах, че Джо е била бременна.
Той може би усети, че мълчанието ми се проточва и тревожно попита:
— Майк, надявам се, че не си си помислил…
— Какво? Нещо лошо ли? Предположих, че е имала любовник, това звучи ли ти като нещо лошо? Наречи го низко, ако шеш, но имах причини да смятам така. Криела е много неща от мен. А на теб какво е казала?
— Почти нищо.
— Знаеше ли, че е напуснала всички управителни съвети и комитети? Напуснала ги е, без да ми спомене и дума.
— Не. — Не вярвах да ме лъже. И защо да ме лъже след толкова време? — Божичко, Майк, ако знаех, че…
— Какво се случи в онзи ден, когато бяхте тук? Разкажи ми.
— Бях в печатницата в Санфърд. Джо ми се обади от… не помня, мисля, че от магистралата.
— Между Дери и ТР?
— А-ха. Отиваше в „Сара Лафс“ и искаше да се срещнем там. Каза ми ако стигна пръв, да паркирам на алеята и да не влизам в къщата… което можех да направя, защото зная къде държите резервния ключ.
Естествено в кутия от бонбони под верандата. Аз сам му го показах.
— Каза ли ти защо не иска да влизаш?
— Ще ти се стори налудничаво.
— Няма. Повярвай ми.
— Каза, че къщата била опасна.
За миг думите увиснаха във въздуха. После го попитах:
— Ти първи ли пристигна?
— Ъ-хъ.
— И я изчака отвън?
— Да.
— А успя ли да видиш или доловиш нещо опасно?
Последва дълго мълчание. Най-сетне Франк изрече:
— Край езерото имаше много хора — караха катери, водни ски, знаеш как е — но ми се струваше, че шумът от моторите и смехът някак… заглъхват, когато доближат къщата. Забелязал ли си колко е тихо там?
Разбира се, че съм забелязал — „Сара“ сякаш съществува в собствена зона на тишината.
— А стори ли ти се опасно?
— Не — почти с нежелание отвърна той. — На мен не ми се стори. Но честно да ти кажа, нямах усещането, че съм сам. Все едно… мамка му, все едно някой ме наблюдаваше. Седях на дървените стъпала и чаках сестра ми. Тя най-сетне пристигна. Паркира зад моята кола и ме прегърна… но не откъсваше очи от къщата. Попитах я какво е намислила и тя отговори, че не можела да ми каже и че ти не трябвало да знаеш, че сме идвали тук. Каза нещо като: „Ако сам научи, значи така е било писано. И без това ще трябва да му кажа рано или късно. Но не мога сега, защото ми е необходимо цялото му внимание. А това е невъзможно, докато работи.“
Почувствах как се изчервявам.
— Така ли каза?
— А-ха. После обясни, че трябвало да в къщата вътре и да направи нещо. Искаше да я чакам отвън. Предупреди, че ако я чуя да вика, да дойда на бегом. Инак да не мърдам от мястото си.
— Искала е да има човек до нея, ако се наложи.
— А-ха, но човек, който да не й задава много неудобни въпроси. Тоест аз. Май вечно съм аз.
— И?
— Тя влезе. Седях на капака на колата и пушех. По онова време още пушех. И знаеш ли, тогава наистина почувствах нещо, което ми се стори нередно. Сякаш в къщата е имало някой, който я е очаквал и който не я обича много. Може би дори е искал да й причини болка. Може да съм го прихванал от Джо — нервите й бяха опънати до крайност. Спомням си как надничаше иззад рамото ми към къщата, дори докато ме прегръщаше… но бе нещо различно. Като… де да знам…
— Като вибрация.
— Да! — почти викна той. — Някаква вибрация. Но не приятна, като в онази песен на Бийч Бойс. А някак… злонамерена.
— Какво стана?
— Седнах и зачаках. Изпуших само две цигари, тъй че надали е било повече от двадесет минути, най-много половин час, но тогава ми се стори много дълго. Шумотевицата от езерото се разнасяше нагоре по хълма и после най-неочаквано… замлъкваше. Не се чуваха и птичи песни освен в далечината.
По едно време тя излезе. Чух как тресна вратата на верандата, после затрополи по другото стълбище. Извиках я и я попитах как е, всичко наред ли е и тя отвърна, че е добре. Да не мърдам. Стори ми се позапъхтяна, сякаш носи нещо, или върши някаква домакинска работа.
— Към студиото ли се запъти или към езерото?
— Не зная. Нямаше я още петнадесетина минути — тъкмо да изпуша още един фас — после излезе от предната врата. Провери дали е заключила, сетне дойде при мен. Изглеждаше много по-добре. Много по-спокойна. Както когато най-сетне загърбиш дълго отлагана неприятна работа. Предложи да се разходим по пътеката, която нарече Улицата, до онзи хотел долу…
— „Уорингтън“.
— Да, да. Каза, че ще ме черпи бира и сандвич. И наистина ме заведе в едно заведение на края на дългия плаващ док.