Джоана също бе запленена от „Сара Лафс“ — мисля, че всеки би се очаровал, когато я види за пръв път под лъчите на слънцето, сред дърветата, чиито корони са обагрени от есента, а сухите листа са отрупали Улицата — но по издирването на тази къща активно действах аз.
Само че това отново бе проява на избирателна памет. Нали? Сара издири мен.
„Тогава как е възможно да не съм го разбрал досега? И как съм бил привлечен тук, изпълнен с щастливо незнание?“ Отговорът бе един и същ. Той важеше и за въпроса как Джо е открила нещо тревожно за къщата, езерото, може би цялото ТР, а после си отиде, без да ми каже. Мен ме нямаше, това е всичко. Бях заминал в зоната, бях изпаднал в несвяст, пишейки поредната си глуповата книжка. Бях хипнотизиран от фантасмагориите, които витаеха в главата ми, а да подведеш един хипнотизирай човек не е никак трудно.
— Майк? Там ли си?
— Тук съм, Франк. Но да пукна, ако зная какво може да я е уплашило толкова.
— Помня, че спомена още едно име: Ройс Мерил. Каза, че помнел най-много, понеже бил ужасно стар. И добави: „Не искам съпругът ми да говори с него. Страхувам се, че старецът може да изплюе камъчето и да му съобщи неща, които Майк не бива да знае.“ Имаш ли представа какво е искала да каже?
— Ами… съществува предположение, че семейното дърво се е разклонило и насам, макар че майка ми е от Мемфис. Нунан са от Мейн, но не от този край. — Само че вече не бях съвсем сигурен.
— Майк, да не ти прилоша?
— Нищо ми няма. Всъщност се чувствам по-добре.
— Нали вече разбираш защо досега не съм ти казал нищо? Ако знаех какво ти минава през главата… дори най-бегла представа да имах…
— Мисля, че те разбирам. Хич не ми е работа да си мисля подобни щуротии, но нещата като се объркат веднъж…
— Когато същата вечер се върнах в Санфърд, сигурно съм си казал, че това е поредният изблик на Джо от серията: „По дяволите, има сянка върху луната, никой да не излиза до утре сутринта“. Винаги е била суеверна, знаеш — чукаше на дърво, хвърляше щипка сол през рамо, ако разсипе солницата, а и обиците й с четирилистни детелини…
— Или пък не излизаше с пуловер, който по погрешка е облякла наобратно — допълних. — Твърдеше, че така целият й ден щял да тръгне наопаки.
— Ами? Май е имала право? — Франк се подсмихваше. В същия миг Джо сякаш изникна пред мен, видях дори златистите петънца в лявото й око и вече не исках друга жена. Никоя друга не можеше да я замести.
— Смяташе, че в къщата има нещо лошо — обясни Франк — Поне това знам.
Измъкнах лист хартия и надрасках името „Киа“.
— Да. А тогава може би вече е подозирала, че е бременна. Може би се е страхувала от… някакви влияния. — Тук несъмнено се усещаха чужди влияния. — Мислиш ли, че е научила всичко от Ройс Мерил?
— Не, просто го спомена като име. Сигурно е разговаряла с десетки хора. Познаваш ли някого на име Клостър? Или Глостър? Нещо такова беше.
— Остър — поправих го. Под „Киа“ моливът ми чертаеше драскулки, които можеха да минат за джуфки. — Кени Остър. Това ли е?
— Струва ми се, че да. Във всеки случай, знаещ как вършеше нещата — като се захване за нещо, не се отказва до край.
Да. Не се отказва до край.
— Майк? Да дойда ли при теб?
Не. Вече бях сигурен. Не ми трябват нито Харолд Облоуски, нито пък Франк. Тук протичаше някакъв процес, деликатен и органичен като втасването на хляб в топла стая. Франк може да го наруши… или да пострада.
— Не, само исках да си изясня нещата. Освен това пиша. Трудно ми е да посрещам гости, когато пиша.
— Ще ми се обадиш ли, ако мога да ти помогна с нещо?
— Естествено.
Затворих телефона, прелистих телефонния указател и затърсих името на Мерил. Набрах номера, изчаках телефонът да звънне десетина пъти, след това затворих. Ройс нямаше модерни измишльотини като телефонен секретар. Разсеяно се запитах къде ли може да е отишъл. На деветдесет и пет е трудничко да идеш на танци, особено в такава задушна вечер.