Погледнах листчето, на което бях написал „Киа“. Под драскулиците написах „Кира“ и чак сега си спомних, че когато Ки ми се представи за пръв път, ми се стори, че казва „Киа“. Под „Кира“ написах „Кито“, после се поколебах и добавих „Карла“. Заградих имената в правоъгълник. Отстрани надрасках „Джоана“, „Бриджет“ и „Джаред“. Ледилните човечета. Онези, които ме караха да сляза надолу по деветнайсет и деветдесет и две.
— Слез, Мойсей, иди в Обетованата земя — обърнах се към празната къща. Огледах се. Бяхме само тримата с Бънтър и досадния часовник… поне така ми се искаше…
„Като те е поискала, къщата сама те е повикала.“ Станах и си взех още една бира. Плодовете и зеленчуците отново бяха образували окръжност. В средата пишеше:
Като на надгробен паметник — „Тук лежи в миръ…“ Дълго гледах буквите. После си спомних, че пишещата машина е на верандата. Внесох я, поставих я на масата в трапезарията и заработих върху поредната си глупава книжка. След петнадесет минути вече бях дълбоко погълнат от писането и само от време на време долавях далечни гръмотевици над езерото и звъна на хлопката на Бънтър. Когато около час по-късно се върнах при хладилника, забелязах промяна в думите:
Почти не обърнах внимание. В този миг въобще не ме интересуваше дали лежат в мир или танцуват рок на лунна светлина. Джон Шакълфорд започваше да си припомня миналото си и детето, чието единствен приятел бе той. Малкият, забравен от всички Рей Гарати.
Писах до полунощ. Гръмотевиците вече не отекваха, но горещината не намаляваше, бе надвиснала като одеяло. Изключих машината и си легнах… без да мисля за нищо, дори за Мати, която лежи в собственото си легло недалеч от мен. Писането бе изпепелило — поне временно — всички мисли за действителния свят. Струва ми се, че в крайна сметка това е и предназначението му. За добро или за зло, да запълва времето.
Глава 21
Вървях на север по Улицата. Тя бе украсена с разноцветни хартиени фенери, но нито един не светеше, защото беше ден — посред бял ден. Нямаше и следа от влажната, потискаща юлска жега — небето имаше онзи тъмносапфирен оттенък, който добива единствено през октомври. Езерото бе индигово на цвят и по гладката му повърхност блещукаха слънчеви зайчета. Листата на дърветата бяха обагрени в ярки цветове и пламтяха като факли. Южният вятър ги вдигаше и току ги посипваше, шумолящи и уханни, в краката ми. Хартиените фенери сякаш кимаха в съгласие. Някъде далеч отекваше музика. Сара и Червените шапки. Сара се дереше и както винаги пееше през смях… само че защо сега смехът й толкова ми напомняше на ядно ръмжене?
— Бели човече, никога не бих убила своето дете. Как можа да си го помислиш!
Рязко се извърнах, очаквайки да я открия зад себе си, но не видях никого. Е…
Зелената жена също беше там, но бе сменила премяната си и се бе превърнала в жълтата жена. Голият елхов клон зад нея продължаваше да ми подсказва: „Върви на север, младежо, върви на север“. Недалеч растеше друга бреза, на която се бях подпрял, когато за пореден път бях обзет от ужасяващото усещане, че се давя.
Зачаках отново да го изпитам — да почувствам в устата и гърлото си металния вкус на езерната вода — но нищо подобно не последва. Погледнах жълтата жена, после се обърнах към „Сара Лафс“. Къщата стоеше на мястото си, но много се бе смалила: нямаше северно и южно крило, липсваше вторият етаж. От студиото на Джо нямаше и следа. Тези пристройки още не бяха вдигнати. Брезичката бе пристигнала с мен от 1998 година — заедно с другата, която бе надвесена над езерото. Инак…
— Къде съм? — попитах жълтата жена и кимащите хартиени фенери. После ми хрумна по-точен въпрос: — В какъв период от време съм? — Не последва отговор. — Сънувам, нали? Намирам се в леглото си и сънувам.
Нейде далеч, в златотканата мрежа над езерото, изкряска гмурец. После още веднъж. „Веднъж за «да», два пъти за «не» — помислих си. — Това не е сън, Майкъл. Не зная точно какво е — вероятно нещо като духовно пътуване във времето — но не е сън.“
— Това наистина ли се случва? — запитах деня и откъм дърветата зад мен, където минаваше пътека, впоследствие станала известна като Алея 42, която водеше към черен път, по-късно наречен шосе N 68, изкряска врана. Само веднъж.
Застанах до брезичката, надвиснала над езерото, и обгърнах ствола й (движението събуди далечен спомен как плъзвам ръце около кръста на Мати и чувствам през гладката материя допира на кожата й). Надникнах в езерото, като едновременно се страхувах да не видя малкия удавник. Във водата не забелязах никакво момче, но на дъното — на мястото, където бе лежало детското телце — сред камъните, коренищата и треските имаше нещо. Присвих очи и тъкмо в този миг вятърът поутихна, а слънчевите отражения престанаха да се движат. Беше бастунче с позлатена дръжка. От „Бостън Глоуб“. Бе обвито в нещо, напомнящо на две панделки, чиито краища лениво се поклащаха — бели, поръбени с червено. Бастунчето на Ройс ми напомни за училищни празненства по случай дипломирането, когато председателят на класа размахва подобна украсена палка, водейки облечените в тоги абитуриенти към местата им. Сега разбрах защо никой не се обаждаше у стария пръч. Ройс Мерил нямаше да говори по телефона никога повече. Бях сигурен — знаех също така, че съм попаднал във време, когато още не е бил роден. Сара Тидуел бе тук, чувах я как пее, а когато Ройс се е родил през 1903 г., Сара и цялото семейство на Червените шапки ги нямало вече две години.