— Шъборих собствения куотърмек — каза тя и се засмя. — Пак.
— Точно така. Ти си като подлия Джо Грийн. — Бях с гащеризон (от горния преден джоб се подаваше крайчецът на избеляла синя кърпа) и изцапани с тор ботуши. Погледнах белите чорапки на Кира и установих, че са плетени на ръка. Ако вдигна сламената й шапка, няма да видя етикетче с надпис „Произведено в Мексико“ или „Произведено в Китай“. Тази шапка най-вероятно е направена в Мотън от някоя фермерска съпруга със зачервени длани и болни стави.
— Ки, къде е Мати?
— Сигурно вкъщи. Не можа да дойде.
— А ти как се озова тук?
— По стълбите. Имаше много стълби. Трябваше да ме изчакаш. И да ме заносиш, като преди. Искам да чуя музиката.
— И аз. Знаеш ли кой е това, Кира?
— Да, майката на Кито. Побързай, ленивец такъв!
Запътих се към естрадата, предполагайки, че ще трябва да застанем най-отзад, но тълпата се разтваряше пред нас: пристъпвах с Кира на ръце и тежината на това възхитително малко същество с моряшка рокличка и разкрасена с панделка сламена шапка ме изпълваше с благоговение. Бе обвила с ръчички врата ми, а хората отстъпваха пред нас като Червено море пред Мойсей.
Никой обаче не се обърна да ни погледне. Хората ръкопляскаха, танцуваха и крещяха заедно с певицата, напълно погълнати от музиката. Правеха ни път несъзнателно, сякаш под действието на някакъв странен магнетизъм — все едно ние сме положителният, а те отрицателният полюс. Неколцина жени се бяха изчервили, но несъмнено се забавляваха, а една се смееше толкова силно, че по лицето й се стичаха сълзи. Изглеждаше на не повече от двадесет и две-три. Кира я посочи и спокойно заяви:
— Познаваш ли шефката на Мати в библиотеката? Това е баба й.
„Бабата на Линди Бригс, свежа като краставичка — помислих си. — Боже мили.“
Червените шапки се бяха разположили на цялата сцена, а над тях бяха окачени червени, бели и сини знамена — същинска рокгрупа на турне във времето. Разпознах всички лица от снимката в книгата на Едуард Остин. Мъжете бяха облечени в бели ризи, черни елеци и черни панталони. Сън Тидуел беше със същото бомбе от снимката. Но Сара…
— Тази жена защо е с роклята на Мати? — попита Кира и се разтрепери.
— Не зная, съкровище. Не мога да ти кажа. — Не можех и да отрека: това със сигурност бе бялата рокля без ръкави, с която бе облечена Мати на разходката в парка.
Групата пушеше по време на инструменталното изпълнение. Реджиналд „Сън“ Тидуел се приближи до Сара, като тътреше крака и подрънкваше някаква мелодия — пръстите му танцуваха върху струните и прагчетата на китарата като кафява вихрушка. Тя се обърна към него. Допряха чела — той сериозен, тя засмяна — и започнаха да се надсвирват. Тълпата взе да ги окуражава и да ръкопляска, а останалите членове на състава се смееха. Като ги видях така застанали един до друг, осъзнах, че съм бил прав: наистина са брат и сестра. Приликата бе прекалено голяма, за да не я забележи човек или да се обърка. Но погледът ми бе като прикован върху кръшните движения на ханша й под бялата рокля. С Кира може и да носехме селски дрехи от началото на века, но Сара бе издокарана като съвременна жена. Никакви кюлоти, фусти и памучни чорапи. Като че ли никой не забелязваше, че роклята й стига до коленете — и че по критериите на това време е направо гола. А под роклята на Мати сигурно е с бельо, каквото тези хора не са и сънували: сутиен с ликра и найлонови бикини. Ако я прегърна през кръста, пръстите ми няма да докоснат отблъскващ ме корсет, а мека гола кожа. Черна, не бяла кожа. „Какво искаш, захарче?“
Сара се отдръпна от Сън, полюшка непристегнатия си задник и се изсмя. Редж се върна на мястото си, а тя се обърна към тълпата и оркестърът засвири въведението. Тя запя следващия куплет, вторачена право в мен:
Тълпата избухна в смях. Кира трепереше в прегръдките ми.
— Страх ме, е Майк — прошепна. — Тази жена не ми харесва. Тя е страшна. Откраднала е роклята на Мати. Искам вкъщи.
Сара сякаш я чу. Отметна глава и се засмя. Големите й зъби бяха пожълтели. Сякаш гладно животно се бе озъбило насреща ни. Реших, че съм съгласен с Кира: наистина беше страшна.
Но преди да успея да помръдна, усещането за тази жена — не знам как другояче да го нарека — ме сполетя и ме прикова на място. Вече разбирах какво бе онова, което профуча край мен през кухнята, за да развали надписа „Карладийн“ — почувствах същата ледена тръпка. Все едно да познаеш човека по характерната му походка. Отново изпяха припева и Сара поде нов куплет, който не присъства в нито един записан вариант на песента: