Обърнах се и видях седмината мъже почти пред себе си. Някои като че ли изглеждаха по-действителни, но всичките бяха мъртви. До един бяха прокълнати. Погледнах русолявия, сред чиито наследници бе и Кени Остър, и го попитах:
— Какви сте ги свършили? За Бога, какви сте ги свършили, момчета?
Той протегна ръце.
— Дай я тук, ирландецо. Теб само това те засяга. С онази жена ще си имате други. Колкото си искате. Тя е млада, ще ги народи като динени семки.
Бях като хипнотизиран и те спокойно щяха да ни заловят, ако не беше Кира.
— Какво става? — изписка тя. — Нещо мирише! Мирише толкова ужасно! О, Майк, кажи му да спре!
Дадох си сметка, че и аз долавям вонята. На развалено месо и блатен газ. На разкапана плът и проядени вътрешности. Девор бе най-жив от тях и излъчваше същия първичен, но могъщ магнетизъм, който бях усетил у правнука му, но и той бе мъртъв като останалите: с приближаването му видях буболечките, които изпълваха ноздрите и ъгълчетата на очите му. „Всичко тук долу е смърт — помислих си. — Нали собствената ми жена ми го каза!“
Те протегнаха почернелите си ръце да докоснат Ки, да ми я вземат. Отстъпих крачка назад, погледнах надясно и видях други призраци — някои изскачаха от счупените прозорци, други се изплъзваха от порутените комини. Здраво сграбчил Кира и хукнах към къщата на призраците.
— Дръжте го! — пискливо извика Джаред Девор. — Дръжте го, момчета! Дръжте го тоя хаймана! Дявол го взел!
Хукнах към дървените стълби, едва забелязвайки, че нещо меко докосва лицето ми — плюшеното кученце на Ки, което тя не изпускаше. Исках да се обърна и да видя дали са ни наближили, но не посмях. Ако се спъна…
— Ей! — викна жената на касата. Косата й бе като рижав облак, гримът й сякаш бе нанасян с градинарска лопатка и слава Богу не приличаше на никой познат. Беше от панаира и сигурно само минаваше през това мрачно място. Късметлийка. — Хей, господине, купете си билет!
„Нямам време, госпожо, нямам време.“
— Спрете го! — крещеше Девор. — Проклет крадлив негодник! Това дете не е негово! Спрете го!
Но никой не препречи пътя ми и аз се втурнах в тъмната къща на призраците с Ки на ръце.
Проходът бе толкова тесен, че трябваше да се извърна настрана, за да се промуша. В тъмнината се блещеха фосфоресциращи очи. В далечината долавях усилващ се тътен, сякаш от търкалящи се дървени трупи, примесен със звън на вериги. Иззад нас долиташе тропотът на тежките дърварски ботуши по стълбите отвън. Червенокосата касиерка се развика и на тях, заплашвайки ги, че ако счупят нещо, ще трябва да го платят.
— Чувате ли какво ви говоря, проклети простаци! — крещеше тя. — Тук е за деца, а не за такива като вас!
Грохотът вече беше оглушителен. Бяхме се озовали пред въртящо се буре. Обаче отначало не можах да различа какво е.
— Свали ме, Майк! — Кира беше много въодушевена. — Искам да мина самичка!
Оставих я на пода и се обърнах. Дърварите се опитваха да влязат едновременно и затулваха светлината от входа.
— Тъпаци! — пискаше Девор. — Не всички наведнъж! Исусе!
Отекна звучна плесница и някой изрева. Обърнах се напред точно навреме да видя как Кира преминава през въртящото се буре, разперила ръчички да пази равновесие. За мое изумление се смееше.
— Хооп! — провикна се, после се разсмя, гледайки ме как се опитвах да стана, отново падах и се търкалях. Кърпата изпадна от джоба на гащеризона. От друг джоб се изхлузи пакетче ментови бонбони. Опитах се да се обърна, за да разбера дали преследвачите са се организирали и се приближават. В този миг бурето ме накара да направя поредното салто. Помислих си, че вече знам как се чувстват дрехите в центрофугата.
Изпълзях до края на барабана, изправих се, улових Кира за ръка и я поведох навътре в къщата на духовете. Не бяхме изминали и десет крачки, когато Кира изведнъж се озова в нещо бяло, сякаш в чашката на лилия, и изписка. Някакво животно, което напомняше на голяма котка, злобно изсъска. Адреналинът ми се покачи и тъкмо се канех да грабна Кира на ръце, когато съществото отново изсъска. Почувствах струя топъл въздух върху глезените си, а рокличката на Кира се изду като камбанка. Този път детето се разсмя.
— Хайде, Ки! — подканих я шепнешком. — Бързо!
Отминахме отдушника и продължихме напред. Озовахме се в коридор с криви огледала, в които изглеждахме отначало като джуджета, после като кльощави чудовища с бледи вампирски лица. Пак се наложи да подканям Кира — искаше да стои пред огледалата и да прави муцунки. Иззад нас долитаха ругатните на дърварите, които се опитваха да се справят с бурето. Чувах псувните и на Девор, но той вече не ми се струваше толкова… толкова страшен!