После се спуснахме по една пързалка и тупнахме върху голяма брезентова възглавница. В същия миг тя издаде силен пърдящ звук и Ки така се разсмя, че чак сълзи й потекоха от очите, търкаляше се по възглавницата и риташе. Подхванах я под мишниците и я изправих.
— Не шъбаряй собствения куотърмек — каза тя и пак се засмя. Страхът й напълно се бе изпарил.
Тръгнахме по друг тесен коридор. Още ухаеше на ароматния чам, от който бе изработена ламперията. Зад една преграда двама „призраци“ тропаха с вериги машинално, като работници на конвейер, и си говореха къде ще заведат момичетата си довечера и кой ще донесе „червенооката машина“, каквото и да означаваше това. Вече не чувах стъпки. Кира уверено ме водеше напред, стиснала огромната ми длан с мъничката си ръчичка. Като стигнахме до врата, изрисувана с буйни пламъци и украсена с надпис „ОТТУК ЗА АДА“, момиченцето я отвори без никакво колебание. Таванът на прохода бе покрит с червена слюда, като зарево в нощното небе, и излъчваше розов отблясък, който ми се стори твърде приятен за ада.
Вървяхме доста отдавна и вече не чувах звуците на калиопата, звучното „бонг!“ на силомера, нито пък Сара и Червените шапки. Всъщност това не ме изненада особено. Сигурно бяхме изминали около половин километър. Как е в възможно панаирджийска къща на духовете да е толкова голяма?
Стигнахме ме до други три врати: вляво, вдясно и в дъното на коридора. На едната бе изрисувано велосипедче с три колела. На срещуположната врата бе изтипосана моята зелена пишеща машина. Картинката на вратата в дъното беше избеляла и олющена. Изобразена бе детска шейна. „Това е шейната на Скутър Лариби — казах си. — Онази, която Девор е откраднал.“ Косъмчетата на тила ми настръхнаха.
— Е — жизнерадостно обяви Кира, — това са нашите играчки. — Вдигна Стрикланд, за да му покаже червеното велосипедче.
— А-ха — съгласих се. — Май си права.
— Благодаря за разходката — продължи момиченцето. — Онези мъже бяха страшни, но в призрачната къща беше весело. Нека нощ. И Стриган ти пожелава нека нощ.
„Ти“ отново ми прозвуча много екзотично, като „тиу“ — виетнамската дума за върховно щастие.
Но преди да кажа каквото и да било, тя избра вратата с велосипедчето, отвори я и влезе. Вратата се хлопна зад гърба й и в същия миг забелязах панделката от шапката. Висеше от горния джоб на гащеризона ми. Погледнах я, после се опитах да завъртя валчестата дръжка. Изобщо не помръдна, а като ударих с длан дървената повърхност, звукът заглъхна, сякаш удрях твърд и невероятно плътен метал. Отстъпих и се ослушах. Не чувах нищо. Пълна тишина.
„Това е междувремието — казах си. — Когато хората говорят за «преминаване между пукнатините», имат предвид точно това. Всъщност в подобни случаи се озовават тук.“
„Побързай — посъветва ме Джо. — Ако не искаш да останеш завинаги затворен тук, най-добре побързай.“
Посегнах към дръжката на вратата с пишещата машина. Завъртях я с лекота. Зад нея започваше друг тесен коридор — отново дървени стени и аромат на чам. Не исках да влизам, напомняше ми на дълъг ковчег, но нямаше накъде другаде да вървя. Влязох и вратата се тресна зад гърба ми.
„Исусе Христе! — възкликнах мислено. — В тъмнината, на затворено място… време е за поредния световноизвестен панически пристъп на Майкъл Нунан.“
Но не почувствах никаква тежест върху гърдите си и макар че сърцето ми биеше ускорено и всичките ми мускули бяха напрегнати, напълно се контролирах. Осъзнах, че коридорът не е съвсем тъмен. Едва се виждаше, но различавах стените и дъсчения под. Увих тъмносинята панделка от шапката на Ки около китката си и подпъхнах крайчеца отдолу, за да не се развие. После закрачих напред.
Вървях дълго, а коридорът криволичеше насам-натам. Чувствах се като микроб, минаващ по черво. Най-сетне стигнах до две дървени арки. Застанах пред тях, питайки се какъв е правилният избор, когато в миг осъзнах, че откъм лявата долавям звъна на хлопката на Бънтър. Избрах нея и докато напредвах, звънът постепенно се усилваше. По едно време долових и гръмотевичен тътен. Есенният хлад се стопи и въздухът отново бе горещ — стана задушно. Сведох поглед и установих, че гащеризонът и тежките обувки са изчезнали. На тяхно място се бяха появили дълги гащи и вълнени чорапи.
Още два пъти се наложи да избирам и всеки път предпочитах онази врата, през която долиташе познатият звън на хлопката. Докато умувах на втория кръстопът, дочух съвсем ясен глас, който каза: