— Не, съпругата на президента не е пострадала. Чорапите й са опръскани с неговата кръв.
Продължавах напред, после спрях и изведнъж забелязах, че стъпалата и глезените вече не ме сърбят, а дългите гащи ги няма. Бях с боксерите, с които обикновено спя. Огледах се и осъзнах, че се намирам в собствената си дневна и внимателно пристъпвам край мебелите, както човек обикновено прави на тъмно, като ужасно се старае да не си удари крака. Вече се виждаше по-добре — през прозорците се процеждаше бледа млечнобяла светлина. Стигнах плота, който отделя дневната от кухнята и погледнах часовника. Показваше пет и пет.
Застанах на чешмата и пуснах водата. Като посегнах за чаша, видях, че още нося панделката от детската сламена шапка на китката си. Размотах я и я поставих на шкафа между кафе-машината и телевизора. После си налях студена вода, изпих чашата до дъно и предпазливо се отправих по коридора към северното крило, осветяван от бледите жълтеникави отблясъци от крушката в банята. Чаршафите бяха смачкани, но леглото не изглеждаше като след оргия, както на сутринта след съня за Сара, Мати и Джо. Пък и защо да изглежда така? Станал съм и съм се разходил на сън. Нали сънувах фрайбъргския панаир.
Но това са пълни глупости, и то не само заради панделката от шапката. Преживяванията ми нямаха нищо общо със сънища, които на събуждане имат странното свойство от правдоподобни да се превръщат в абсурдни, а цветовете им — и ярките, и страшните — веднага избледняват. Поднесох ръце към носа си и вдишах дълбоко. Чам. Като ги огледах, дори забелязах петънце от смола на едното си кутре.
Седнах на леглото и заобмислях дали да не запиша на диктофона разказ за преживяното, но вместо това се строполих в постелята. Бях прекалено уморен. В далечината отекваха гръмотевици. Затворих очи, взех да се унасям и в този миг къщата се разтърси от писък. Беше остър като парче стъкло. Изкрещях и седнах в леглото, като притиснах ръце към гърдите си.
Беше Джо. През целия ни съвместен живот никога не я бях чувал да пищи така, но въпреки това бях сигурен, че е тя.
— Стига си я измъчвал! — извиках в тъмнината. — Който и да си, стига си я измъчвал!
Тя отново изпищя, сякаш въоръжено с нож или нагорещен ръжен създание изпитваше злостно задоволство от отказа си да ми се подчини. Този път звукът ми се стори по-тих, а третият й писък, макар и все тъй ужасяващ, долетя още по-отдалеч и заглъхна като стенанията на момченцето.
В тъмнината се разнесе и още един писък, после Сара се умълча. Къщата сякаш дишаше и се вслушваше в гръмотевиците.
Глава 22
Най-сетне проникнах в зоната, но вдъхновението ми секна. Винаги държа бележник под ръка — за да си отбелязвам имена на герои, отправки по страници, хронология на дати — и подрасках в него известно време, но листът в машината оставаше празен. Сърцето ми не биеше до пръсване, очите ми не пулсираха и дишах най-спокойно — с други думи, нямах пристъп на паника — но писането не вървеше. Анди Дрейк, Джон Шакълфорд, Рей Гарати, красивата Реджина Уайтинг… всички те ми бяха обърнали гръб, отказвайки да проговорят и да се помръднат. Ръкописът стоеше на обичайното си място отляво на машината, страниците бяха притиснати с кварц, който бях открил на алеята, но нищо не излизаше. Кръгла нула.
Помислих си, че положението е абсурдно, а може би дори поучително. Години наред бягах от проблемите в действителния свят, съчинявайки ту една, ту друга Нарния. Сега действителният свят бе обрасъл в странни гъсталаци, в които се криеха зверове с остри зъби, а дрешникът бе заключен.
„Кира“ — бях написал името й сред странна рисунка, която трябваше да прилича на роза. Отдолу бях нарисувал филия хляб с палаво накривена барета. В представите на Нунан, печена филийка. Буквите Л.Б. бяха заобиколени с драскулици. Блуза с картинка на патица. Дори бях добавил „па-па“ отстрани. Отдолу бях написал: „Трябва да отлитам. На добър път“.
На друго място на същия лист бях написал „Дийн“, „Остър“ и „Девор“. Те ми се сториха най-истински, най-опасни. Може би защото имаха наследници. Но несъмнено и останалите трябва да имат, нали така? В онези години семействата са били многочислени. А къде бях аз? Девор не бе пожелал да ми отговори.
В девет и половина през тази непоносимо влажна и гореща неделна сутрин все още ми се струваше, че нощните ми преживявания не са сън. Но какво са тогава? Видения? Пътешествие във времето? И ако в подобно пътешествие е скрита някаква цел, каква е тя? Какво е посланието и кой го изпраща? Ясно помня какво казах преди онзи случай, когато насън отидох до студиото на Джо и донесох машината си: „Не вярвам на лъжи.“ Нито ще повярвам сега. Докато не проумея поне известна част от истината, може би е най-безопасно да не вярвам на нищо.