Грабнах от плота ключовете за колата и пътьом погледнах хладилника. Магнитите отново се бяха подредили в окръжност. В средата беше посланието, което вече ми бе познато, но благодарение на допълнителните букви сега веднага се разбираше:
— Старая се — отвърнах и излязох.
На шест километра северно по шосе N 68 — в онзи си край вече се нарича шосе „Касъл Рок“ — имаше оранжерия с магазинче. То се казваше „Корени и китки“ и Джо прекарваше в него доста време — купуваше градинарски принадлежности или просто бърбореше с двете жени, които държаха магазина. Едната от тях бе Хелън Остър, съпругата на Кени.
Около десет часа в неделя сутрин (беше отворено, естествено — през туристическия сезон почти всички търговци в Мейн стават безбожници) спрях пред магазина и паркирах до някакъв биймър с нюйоркски номера. Изслушах прогнозата за времето по радиото — ще се задържи горещо и влажно и през следващите четиридесет и осем часа — и слязох. От магазина изникна жена с бански костюм и гигантска жълта шапка, с торбичка торф в ръце. Тя ми се усмихна. Аз й отвърнах с още по-широка усмивка. Беше от Ню Йорк, значи не е марсианка.
В магазина бе още по-горещо и влажно и от навън. Лайла Прулкс — съсобственичката — говореше по телефона. До касовия апарат бе поставен малък вентилатор. Тя бе застанала точно пред него и хладната струя развяваше блузата й без ръкави. Като ме забеляза, помаха с пръсти за поздрав. Махнах й в отговор, но имах усещането, че го е сторил някой друг. Работа или не, още бях в зоната. Още я усещах.
Обикалях магазина, взимах разни неща напосоки и с крайчеца на окото си следях кога Лайла ще свърши с телефона, за да поговорим… през това време възбудата ми постепенно стихваше. Жената най-сетне затвори телефона и застана зад щанда.
— Майкъл Нунан, каква радост за страдающата ми душа! — възкликна и започна да опакова покупките ми. — Много съжалявам за съпругата ти. Джоана беше истинско съкровище.
— Благодаря ти, Лайла.
— Моля. Няма какво повече да го обсъждаме, но подобни неща трябва да се казват веднага. Винаги съм смятала така. Веднага. С градинарство си се захванал, а?
— Ако се позахлади.
— Ау, толкова е ужасно! — Тя разтръска блузата си, за да илюстрира думите си нагледно, и посочи една от покупките ми. — Искаш ли да ти го сложа отделно? Страх лозе пази — това ми е мотото.
Кимнах, после погледнах дъската, опряна на тезгяха. „Пресни боровинки — гласеше надписът. — Тъкмо пристигнаха!“
— Искам и половин килограм боровинки. Стига да не са от петък.
Тя закима енергично, сякаш искаше да каже, че прекрасно го знае.
— Вчера са брани. Достатъчно пресни ли ти се струват?
— Идеално. Боровинка се казва кучето на Кени, нали?
— Ама не е ли чудно куче! Господи, направо обожавам големи кучета, ако са добре дресирани. — Тя се обърна, извади половин килограм боровинки от малкия хладилник и ги постави в отделна торбичка.
— Къде е Хелън? Почивен ден ли има?
— Кой, тя ли? Ако е в града, човек и с пръчка не може да я изгони от тук. С Кени и децата са в Таксачусетс. Заедно със семейството на брат й си наемат вила за по две седмици всяко лято. Заминаха всичките. Старият Боровинка ще има да гони чайки до припадък. — Тя се засмя — високо и сърдечно. Смехът й ми напомни за Сара Тидуел. Или може би Лайла ми хвърли същия поглед. Очите й не се смееха. Бяха някак… пресметливи.
„Няма ли да престанеш, за Бога? — казах си. — Не може всичките да са замесени, Майк!“
Защо пък да не може? Съществува колективно самосъзнание — всеки, който се съмнява в това, просто не е присъствал на градско събрание в Нова Англия. Но нима не е вероятно там, където съществува съзнание, да има и подсъзнание? И ако с Кира си четем мислите, защо и други хора в ТР-90 да не го правят, дори несъзнателно? Споделяме един и същ въздух и една и съща земя; имаме едно езеро и един артезиански кладенец, в който е заключена вода с вкус на камък и минерали. Споделяме и Улицата, където добрите кутрета и злите песове размахват опашки рамо до рамо.
Взех платнената торбичка и се запътих към вратата, когато Лайла изведнъж каза: