— Бренда, последен въпрос. Няма да кажа на никого. Моля те.
Със затаен дъх зачаках да затвори телефона. Но вместо това тя изрече една-единствена дума с тих, почти разкаян глас:
— Какво?
— Коя е Карла Дийн?
Изчаках поредната продължителна пауза, играейки си с панделката, с която бе украсена шапката на Ки от началото на века.
— Да не казваш никому, че съм ти съобщила — най-сетне рече Бренда.
— Няма.
— Карла е близначката на Бил. Умря преди шейсет и пет години по време на големите пожари. — Пожарите, които според Бил запалил дядото на Ки, като прощален подарък за ТР. — Не знам точно как е станало. Бил никога не говори за това. Ако му кажеш, че си го научил от мен, до края на живота си няма да оправя и едно легло в ТР. Той ще се погрижи. — После отчаяно добави: — И без друго може да знае.
Имайки предвид собствения си опит, допусках, че може да е права. И така да е, всеки месец до пенсия ще получава чек от мен. Нямах намерение обаче да й го казвам по телефона — не исках да жегна почтената й протестантска душа на янки. Вместо това й благодарих, уверих я още веднъж, че ще си мълча и затворих.
Приседнах на масата, извърнах празен поглед към Бънтър и попитах:
— Кой е тук?
Не последва отговор.
— Е, хайде де. Не се срамувай. Хайде заедно да проследим деветнайсет или деветдесет и две отвесно. Иначе казано, дай да поговорим.
Пак никакъв отговор. Хлопката на врата му въобще не помръдваше. Забелязах драсканиците, които си правех, докато разговарях с брата на Джо, и ги придърпах към себе си. Бях написал „Киа“, „Кира“, „Кито“ и „Карла“ и ги бях заградил в правоъгълник. Сега задрасках най-долната линия и добавих „Кери“ към листа. „Много хора дават подобни имена на децата си — каза госпожа М. — Харесва им.“
На мен никак не ми харесваше — струваше ми се зловещо.
Хрумна ми, че поне двама от тези съименници са се удавили — Кери Остър на чешмата и Киа Нунан, не по-голяма от слънчогледово семенце, в умиращото тяло на майка си. Освен това бях видял призрака на трето давещо се дете в езерото. Кито? Този ли е Кито? Или Кито е починал от отравяне на кръвта?
„Дават подобни имена на децата си, харесва им.“
Колко деца с подобни имена е имало отначало? Колко са останали? Мисля, че отговорът на първия въпрос е без значение, а отговора на втория вече знаех. „Реката вече почти стигна до морето“ — каза Бил Дийн.
Карла, Кери, Кито, Киа… всичките мъртви. Само Кира Девор бе останала.
Изправих се тъй рязко и бързо, че съборих стола, който изтрополи в тишината и аз извиках. Омитам се, и то на секундата. Край на телефонните разговори, преставам да се правя на частния детектив Анди Дрейк и безразсъдно да флиртувам с Мати. Трябваше да послушам интуицията си и да се махна от тук още първата нощ. Изчезвам още сега, скачам в шевролета и отпрашвам към Дер…
Хлопката на Бънтър яростно задрънча. Обърнах се и видях, че лудо се мята на насам-натам, сякаш удряна от невидима ръка. Плъзгащата се врата на верандата взе да се отваря и затваря с трясък, сякаш закачена на скрипец. Книгата с кръстословиците и брошурата с програмата на сателитните телевизии се разтвориха и страниците им зашумоляха. Нещо затрополи по пода, сякаш се приближаваше и удряше с юмруци по дъските.
Блъсна ме течение — не студено, а топло, като гореща струя въздух в метрото в лятна вечер. Долових странен глас, който сякаш казваше чао-ЧАО, чао-ЧАО, чао-ЧАО, като че ми пожелаваше на добър път към дома. Но после, тъкмо когато осъзнах, че гласът всъщност казва Ки-Ки, Ки-Ки, Ки-Ки, нещо се блъсна в мен и рязко ме повали. Нещо като огромен мек юмрук. Надвесих се над масата, вкопчвайки се в ръба, за да запазя равновесие, и съборих солницата и вазичката в която госпожа М. бе сложила маргаритки. Вазичката се търкулна, падна на пода и се разби на парчета. Телевизорът се включи сам, загърмя гласът на някакъв политик, който тъкмо обясняваше, че инфлацията пак се покачвала. Стереоуредбата засвири, заглушавайки политика — Ролинг Стоунс пееха кавър-версия на песента на Сара Тидуел „Мъчен си ми, мили“. Горе зави пожарна аларма, после втора, трета. Миг по-късно се присъедини и алармата на шевролета. В света настана пълна какофония.
Нещо горещо и пухкаво като възглавница ме сграбчи за ръката. Тя се стрелна напред като бутало и се стовари върху бележника. Наблюдавах я как несръчно разгръща страниците и търси чист лист, после сграбчи най-близкия молив. Стисна го като кама и започна да пише, сякаш невидимото същество ме изнасилваше. Отначало пръстите ми се движеха бавно, почти напосоки, после набраха скорост и накрая летяха с такава бързина, че едва не раздрах листа: