Чух, че магнитните букви на хладилника се движат и се обърнах да погледна. Този път кръгът от плодове и зеленчуци се оформи пред очите ми. Най-накрая се затвори отгоре, като преди това пропусна четири букви вътре. После малък пластмасов лимон се плъзна в дупката и запълни кръга.
гласяха буквите, но после се разместиха и образуваха
След това кръгът се развали и буквите се разпръснаха.
— Майк, моля те. — Госпожа М. плачеше. — Погребението на Ройс е утре. Всички важни хора в ТР — кореняците — ще са там.
Да, разбира се, че ще отидат. Старите торби с кости, които знаят какво се е случило в миналото и го пазят в тайна. Но някои бяха разговаряли с жена ми. Самият Ройс бе говорил с нея. А сега бе мъртъв. Както и тя самата.
— Най-добре ще е да заминеш. Не е зле да вземеш онази млада жена със себе си. Заедно с момиченцето й.
Но дали можех да го сторя? Едва ли. И тримата щяхме да останем в ТР, докато всичко това свърши… а вече започвах да подозирам кога ще приключи. Задаваше се буря. Лятна буря. Може би дори торнадо.
— Бренда, благодаря ти, че се обади. Не те пускам. Да речем, че просто ти давам отпуска, какво ще кажеш?
— Добре… както искаш. Поне ще размислиш ли върху онова, което ти казах?
— Да. Няма да кажа на никого за разговора ни.
— Не! — почти шокирано възкликна тя. После: — Но те ще разберат. Бил и Ивет… Дики Брукс в гаража… стария Антъни Уейланд и Бъди Джелисън, всички останали… ще разберат. Дочуване, господин Нунан. Ужасно съжалявам. За теб и за жена ти. Горката ти жена. Ужасно съжалявам.
И затвори телефона.
Дълго продължих да стискам слушалката. После като насън я поставих върху вилката, прекосих стаята и свалих безокия часовник от стената. Хвърлих го в боклука и слязох да поплувам в езерото, припомняйки си разказа на У.Ф. Харви „Августовска жега“, който завършва с изречението: „Човек може да полудее само от жегата.“
Не плувам зле, когато не ме замерят с камъни, но първата дължина от брега до сала и обратно взех несигурно и неритмично, понеже непрекъснато очаквах нещо да се пресегне от дъното и да ме сграбчи. Малкият удавник може би. Втората дължина изминах по-добре, а на третата вече изпитвах задоволство от ускорените удари на сърцето си и копринената хладина на водата. На четвъртия път се изкачих на платформата и се проснах на дъските, чувствайки се по-добре за първи път след срещата си с Девор и Рожет Уитмор в петък вечер. Още бях в зоната, освен това изпитвах странно въодушевление. Дори тревогата от обаждането на госпожа М. постихна. Ще се върне, когато всичко това свърши — разбира се, че ще се върне. Междувременно обаче може би е най-добре да стои настрана.
„Нещо ми е много ядосано. Може да ме сполети злополука.“
Ами да, наистина. Може да се пореже. Да падне по стълбите в избата. Може дори да получи удар, прекосявайки някой паркинг.
Изправих се и погледнах „Сара“, издигаща се на хълма, с издадена над ската веранда и дървените стъпала към брега. Бях излязъл от водата преди няколко минути, но лепкавата влага вече обгръщаше тялото ми, изцеждайки еуфоричната ми радост. Водата беше неподвижна като огледало. Виждах отражението на къщата и прозорците на „Сара“ сякаш изведнъж се превърнаха в зорки очи.
Мисля, че фокусът на всички събития — епицентърът — най-вероятно е на Улицата между истинската „Сара“ и огледалния й образ. „Точно тук се случи“ — бе казал Девор. А кореняците? Повечето сигурно знаят онова, което знаех и аз — че Ройс Мерил е бил убит. А нима не е възможно — нима не е твърде вероятно — силата, която е затрила него, да дойде сред тях, докато седят на пейките в църквата, или след това, когато се съберат около гроба му? И да открадне от тяхната сила — от чувството им за вина, от спомените и привичките им на жители на ТР — за да довърши започнатото?
Много се радвах, че ще бъде и Джон заедно с Ромео Бизонет и Джордж Кенеди, който, като си пийне чашка-две, е опасна скица. Радвах се, че няма да сме само тримата с Мати и Ки, когато старите жители се съберат да се сбогуват с Ройс Мерил. Вече не ме вълнуваше какво се е случило със Сара и Червените шапки, нито дори какви духове витаят в къщата ми. Само исках да оцелея след утрешния ден заедно с Мати и Ки. Ще обядваме преди бурята да се развихри. Струваше ми се, че ако преживеем бурята, животът и бъдещето ни ще се прояснят ведно с времето.
— Прав ли съм? — попитах. Не очаквах отговор — откакто се бях върнал тук, бях придобил навика сам да си говоря на глас — но в гората на изток от къщата изкрещя бухал. Само веднъж, сякаш да потвърди, че съм прав — да мине утре, и всичко ще се изясни. Викът на птицата ми припомни нещо друго — някаква твърде неопределена асоциация, която не успях да уловя. Опитах се, но не ми хрумваше друго освен заглавието на един прекрасен стар роман — „Чух бухала да вика името ми“.