Претърколих се от платформата във водата и притиснах колене към гърдите си. Стоях под водата колкото се може по-дълго, докато накрая изпитах чувството, че дробовете ми са пълни с гореща течност, и изплувах на повърхността. Постоях неподвижно във водата, докато се нормализира дишането ми, после забелязах Зелената жена и заплувах към брега.
Излязох и се заизкачвах по дървените стъпала, но изведнъж спрях и се върнах на Улицата. Спрях за миг да събера кураж, после отидох до брезата, която грациозно извиваше ствол над водата. Хванах се за дънера и надникнах в езерото. Бях сигурен, че ще видя детето, извърнало към мен подпухналото си шоколадено лице с изцъклени очи, и че устата и гърлото ми отново ще се изпълнят с блудкава езерна вода: помощ давя се, искам да изляза, о, добри Исусе, искам да изляза. Но не стана нищо такова. Не видях мъртво момче, нито пък увит в панделка бастун и не се задавих.
Обърнах се и надникнах иззад сивото чело на скалата, която стърчеше над ската. Казах си „Тук, точно тук“, но това бе насила извикан спомен. Миризмата на леш и увереността, че точно тук се е случило нещо ужасяващо, бяха изчезнали.
Като се върнах в къщата и посегнах към хладилника за нещо газирано, забелязах, че всички магнитни букви, всички плодове и зеленчуци са изчезнали от вратата. Така и не ги открих. Ако имах повече време, може би щях да ги намеря, но времето през този ден вече изтичаше.
Преоблякох се и се обадих на Мати. Говорихме за предстоящото празненство, с какво вълнение го очаква Ки, колко се притеснява Мати, че от петък тръгва на работа — опасяваше се, че местните ще я посрещнат зле и по свои женски начин още повече се страхуваше, че може да се държат студено и ще я отбягват. Говорихме и за наследството и разбрах, че не го приема насериозно.
— Ланс казваше, че баща му е човек, който ще подмами умиращо от глад куче с мръвка, а после сам ще я изяде — заяви тя. — Но тъй като се връщам на работа, нито аз, нито Ки ще умрем от глад.
— А ако наистина получиш големите пари…?
— Какво, за луда ли ме смяташ? — разсмя се тя.
— Не. Между другото, какво става с ледилните човечета на Ки? Има ли нови послания?
— Точно това е най-странното. Изчезнаха.
— Ледилните човечета ли?
— За тях не зная, но магнитните букви, които й подари, ги няма. Като попитах Ки какво ги е направила, тя се разплака и отговори, че Аламагусалум ги е взел. Изял ги посред нощ, докато всички спели.
— Алама-кой-салум?
— Аламагусалум — обясни Мати и по гласа й пролича, че е едновременно уморена и развеселена. — Друго малко наследство от дядо й. Това е изопачен вариант на думата за „торбалан“ или „демон“, използвана от микмаките — проверих в библиотеката. В края на зимата и напролет Кира непрекъснато сънуваше кошмари за демони, призраци и аламагусалуми.
— Какъв мил дядо! — възкликнах.
— А-ха, истинско съкровище. Ки много се разстрои за буквите — едва я успокоих, та да отиде на училище. Между другото, тя пита дали в петък следобед ще дойдеш на последното занятие. С нейния приятел Били Търджън ще представят историята за невръстния Мойсей.
— На всяка цена — отвърнах… но, разбира се, го пропуснах. Всички го пропуснахме.
— Имаш ли представа къде може да са се дянали тези букви, Майк?
— Не.
— Твоите още ли са там?
— Тук са, но не изписват нищо — казах и погледнах към празната врата на собствения си „ледилник“. По челото ми изби пот. Чувствах как се стича по веждите ми като олио. — Ти не… де да знам… не усети ли нищо?
— Питаш ме дали не съм чула как злият буквокрадец се промъква през прозореца ли?
— Знаеш какво имам предвид.
— Сигурно. — Мълчание. — … добре, през нощта като че ли чух нещо. Около три часа. Станах и излязох в антрето. Нямаше нищо. Но… нали напоследък е ужасно горещо?
— Да.
— … да, но не и в моята каравана миналата нощ. Беше адски студ. Кълна се, че от устата ми излизаше пара.
Вярвах й. В крайна сметка и аз бях преживял същото.
— Буквите бяха ли на хладилника?
— Не зная. Не отидох в кухнята. Само поогледах и пак си легнах. Почти на бегом. Понякога в леглото се чувстваш по-сигурно, забелязал ли си? — Тя се изсмя притеснено. — Детски работи. Завивките са магическо средство срещу торбалани. Само че отначало, като си легнах… не знам… имах чувството, че там вече има някой. Сякаш се е криел под леглото, а после… като станах да проверя антрето… се е шмугнал под завивката. При това не особено приятен някой.