„Дай ми я, с нея събирам прах“ — помислих си и потръпнах.
— Какво? — остро попита Мати. — Какво каза?
— Питах имаш ли представа кой може да е бил? Кое беше първото име, което ти хрумна?
— Девор. Той. Но в леглото нямаше никого. — Мълчание. — Иска ми се ти да беше там.
— И на мен ми се иска.
— Радвам се. Майк, имаш ли представа какво означава всичко това? Защото е доста зловещо.
— Може би да… — За секунда бях на път да й разкажа за моите букви. Но ако се разприказвам, къде ще свърша? И дали ще ми повярва? — … може би Ки ги е взела. Разхождала се е като сомнамбул и ги е захвърлила под караваната, или кой знае. Мислиш ли, че е възможно?
— Идеята Ки да се разхожда насън ми харесва още по-малко от мисълта, че наоколо се разхождат призраци с леден дъх, които крадат буквите от хладилника.
— Довечера я вземи при теб — заръчах и веднага улових ответната й мисъл, която литна към мен като стрела — „По-добре да взема теб.“
След кратка пауза Мати каза:
— Ще наминеш ли днес?
— Не мисля. — Докато разговаряхме, тя похапваше плодово кисело мляко. — Но утре ще се видим. На празненството.
— Надявам се да приключим обяда преди бурята. Щяла да бъде много силна.
— Сигурен съм, че ще приключим.
— Продължаваш ли да размишляваш? Когато заспах, те сънувах. Сънувах, че ме целуваш.
— Продължавам да размишлявам. Усилено.
Но всъщност не помня през онзи ден да съм мислил усилено за каквото и да било. Помня само как навлизах все по-навътре и по-навътре в зоната. Привечер излязох на дълга разходка въпреки жегата — стигнах чак до мястото, където Алея 42 излиза на магистралата. На връщане спрях край Тидуеловата ливада, гледах как светлината угасва в небето и слушах гръмотевиците, които тътнеха някъде към Ню Хампшър. Отново изпитах същото чувство, че действителността е много тънка, не само тук, а навсякъде — опъната е като кожа върху тяло от плът и кръв, което никога не опознаваме напълно. Гледах дърветата и виждах ръце; гледах храстите и виждах лица. Призраци, бе казала Мати. Призраци с леден дъх.
Времето също ми се струваш изтъняло. С Кира наистина бяхме на панаира във Фрайбърг — или поне на някаква негова разновидност; наистина се върнахме в хиляда и деветстотната година. А семейство Тидуел бяха в спретнатите си бели къщурки. Сякаш долавях мелодията, която изпълняваха на китарите си, ромона на гласовете им и смеха им; виждах отблясъците от фенерите им и подушвах миризмата на пържено говеждо и свински пържоли. „Кажи, мили, помниш ли ме? — се пееше в една от песните й. — Е, аз вече не съм същата като преди.“
Нещо изшумоля в храсталака. Обърнах се натам, очаквайки Сара да излезе от гората, издокарана с роклята и гуменките на Мати. В здрачината ще различавам само облеклото й, после…
Нямаше никого, естествено, но вече не исках да стоя тук и да гледам как светлината се отцежда от небето, а от земята се надига мъгла. Обърнах се и тръгнах към къщи.
Като се прибрах, вместо да вляза в къщата, се запътих към студиото на Джо, където не бях стъпвал от нощта, когато бях домъкнал пишещата си машина насън. Безспирни мълнии осветяваха пътя ми.
В студиото беше горещо, но въздухът не беше застоял. Усетих лека миризма на пипер, която беше дори приятна, и се запитах дали не е от билките на Джо. Тук имаше климатична инсталация. Включих я и известно време останах пред хладната струя. Сигурно не е много здравословно, но беше прекрасно.
Иначе не виждах нищо прекрасно. Огледах се и изпитах чувство, което бе прекалено потискащо, за да бъде наречено тъга — по-скоро беше отчаяние. Може би причината бе контрастът между „Сара Лафс“, където бе останало толкова малко от Джо, и студиото, в което витаеха толкова много спомени. Представях си брака ни като някаква кукленска къща — а нима всеки брак не е до голяма степен кукленска къща? — където са останали само половината вещи, придържани от малки магнити или скрити кабели. Нещо се бе появило и я бе повдигнало от единия край — което е най-лесното нещо на света, и сигурно трябваше да се благодаря, че на това нещо не му бе хрумнало да замахне с крак и прекатури цялата къщурка. Нали разбирате, просто я е повдигнало откъм единия ъгъл. Моите неща бяха останали, но всички вещи на Джо се бяха изтърколили… навън и бяха попаднали тук.
— Джо? — извисих въпросително глас и седнах на стола. Никакъв отговор. Никой не чукаше по стените. От горите не се обаждаха ни бухали, ни свраки. Поставих ръка на бюрото й където беше пишещата машина, и прекарах длан по повърхността му, обирайки праха.