— Липсваш ми, съкровище — прошепнах и заплаках. Когато сълзите пресъхнаха — за кой ли път — изтрих лице с крайчеца на фланелката си като малко дете, и се огледах. На писалището й имаше снимка на Сара Тидуел, а на стената висеше някаква друга фотография, която не помня — беше стара, оцветена в кафяво и бяха заснети предимно дървета. В центъра се издигаше брезов кръст с височина колкото човешки бой сред малка полянка на склона над езерото. Почти сигурно е, че тази полянка вече е изчезнала, отдавна погълната от дърветата.
Погледнах бурканите й с билки и гъби, чекмеджетата, преждите. Зеленото килимче на пода. Гърненцето с моливи на бюрото — моливи, които е докосвала и използвала. Взех молив и лист хартия, но ръката ми не започна да пише сама. В тази стая усещах някакъв живот, изпитвах чувството, че ме гледат… ала не и че ми помагат.
— Вече зная това-онова, но не достатъчно — казах. — От онова, което ми е неизвестно, може би най-важното е кой написа „помогни й“ на хладилника? Ти ли, Джо?
Никакъв отговор.
Поседях още малко — сигурно се надявах напук на всичко — после се изправих, изключих климатика и осветлението и се върнах в къщата, докато около мен беззвучно избухваха светкавици. Постоях още малко на верандата, взирайки се в мрака. По едно време забелязах, че съм извадил синята панделка от джоба си и неспокойно я навивам и развивам от пръстите си. Дали наистина е от хиляда и деветстотната година? Идеята беше напълно налудничава и същевременно напълно логична. Нощта бе надвиснала над света гореща и притаена. Представях си старците в ТР — може би дори в Мотън и Харлоу — които вадят траурните си дрехи за утре. В караваната на Уасп Хил Ки седи на пода и гледа на видеото „Книга за джунглата“. Мати седи на дивана със подвити крака, чете последния роман на Мери Хигинс Кларк и си тананика. И двете са с пижами с шорти — Ки е с розова, а Мати — с бяла.
След малко изгубих усещането за тях — отслабна като радиосигнал късно нощем. Прибрах се в северната спалня, съблякох се и се проснах върху завивката на неоправеното си легло. Заспал съм почти веднага.
Събудих се посред нощ, усещайки нечий горещ пръст да се движи нагоре-надолу по гръбнака ми. Обърнах се и когато блесна поредната мълния, забелязах, че в леглото до мен има някаква жена. Беше Сара Тидуел. Ухилена до уши. Очите й нямаха зеници.
— О, сладурче, почти се завърнах — пошепна в тъмнината.
Стори ми се, че отново посяга към мен, но когато светкавица разкъса мрака, другата половина от леглото беше празна.
Глава 24
Вдъхновението не винаги идва с призраците, които разместват магнити по врати на хладилници. Във вторник сутринта получих истинско чудно прозрение. Осени ме, докато се бръснех и мислех единствено за бирата за празненството. И като всички вдъхновения дойде изневиделица.
Забързах към дневната, пътьом избърсвайки пяната за бръснене от лицето си. Хвърлих бегъл поглед към сборника кръстословици „Трудни задачи“, който лежеше върху ръкописа ми. В усилието си да дешифрирам „отвесно деветнайсет“ и „отвесно деветдесет и две“ първо посегнах към него. Едно не лошо начало, но какво общо имат „Трудни задачи“ с ТР-90? Бях купил книгата от „Господин Меки корици“ в Дери и от попълнените тридесет кръстословици само пет-шест не бях решавал в Дери. Призраците от ТР надали проявяват особен интерес към тези кръстословици. Но виж, телефонният указател…
Грабнах го от масата в трапезарията. Макар да включваше цялата южна част на Касъл Каунти — Мотън, Харлоу и Кашуакамак, както и самото ТР — беше доста тъничък. Първата ми работа беше да проверя дали страниците са поне деветдесет и две. Последните букви свършваха на страница деветдесет и седем.
Ето го отговорът. Това трябва да е.
— Познах, нали? — попитах Бънтър. — Това е трябва да е.
Нищо. Звънчето дори не трепна.
— Мамка ти! Какво разбира един препариран лос от телефонни указатели?
Отвесно деветнадесет. Обърнах на страница деветнадесет от телефонния указател, където гордо се пъчеше буквата Ф. Проследих с пръст първата колона, но въодушевлението ми започна да спада. Деветнадесетото име на деветнадесетата страница бе Харолд Фейлс. Нищо не ми говореше. Имаше освен това Флетън и Фенър, Филкърсхам и няколко Фини, пет-шест Флеърти и толкова Фос, че край нямаха. Последното име на страница деветнадесет беше Фрамингам. И то нищо не ми говореше, но…
Фрамингам, Кенет П.
Взрях се за миг в името. Бавно започвах да проумявам. Това нямаше нищо общо с „хладилните“ послания.
„Не виждаш онова, което си мислиш. То е както като си купиш син буик…“