— Навсякъде ти се привиждат само сини буикове — упрекнах се гласно. — Трябва да ги зарежеш веднъж завинаги. А-ха, така ми се струва. — Но ръцете ми се разтрепериха, докато отгръщах на страница деветдесет и две.
Тук бяха имената с Т от южната част на Касъл Каунти, заедно с няколко фамилии, започващи с Ю — Алтън Юбек и Катрин Юдел. Не си направих труда да проверя кое е деветдесет и второто име на страницата — в крайна сметка и телефонният указател не е ключ към „хладилните кръстоносници“. Това обаче ме навеждаше на много сериозно заключение. Затворих книгата и за миг я подържах (на корицата бяха снимани щастливи хора с комбайни за боровинки), после я отворих напосоки, попадайки този път на буквата М. А когато човек знае какво търси, нещата сами се набиват на очи.
Всички тези К-та.
О, имаше много Стивън, и Джон, и Марта; имаше още Мезърв, Г., и Месиър, В., и Джейхаус, Т. Но отново и отново сред фамилиите на хората, които се бяха възползвали от правото си да не дават първото си име в телефонния указател, на очи се набиваха инициалите „К“. Имаше поне четиридесет само на петдесета страница. А самите имена…
На тази произволно избрана страница от раздела М имаше дванадесет Кенетовци, сред които трима Кенет Мур и двама Кенет Мънтър. Имаше осем Катрин. Още Кейси, Киана и Кифър.
— Боже мили, като радиоактивен дъжд са — пошепнах. Прелистих книгата, не можех да повярвам на очите си, но въпреки това го виждах. Навсякъде Кенет, Катрин и Кийт. Видях още Кимбърли, Ким и Ками. Имаше Киа (а ние си мислехме, че сме много оригинални), Кендра, Кийла, Кийл и Кайл. Кърби и Кърк. Една жена се казваше Киси Баудън, някакъв мъж носеше името Кито Рени — Кито, така се казваше едно от „ледилните“ човечета на Кира. И навсякъде беше пълно с К-та, които многократно превъзхождаха по численост често срещани инициали като С, Т и Е. Буквите вече танцуваха пред очите ми.
Обърнах се да погледна часовника — не исках да карам Джон Стороу да ме чака на летището, за Бога, не — но на стената нямаше часовник. Естествено. Старият луд котак остана без очи по време на свръхестествено явление. Изцвилих високо и смехът ми малко ме уплаши — не звучеше особено нормално.
— Я се вземи в ръце, Майкъл — заповядах си. — Поеми дълбоко дъх.
Поех дъх. Задържах го. Изпуснах го. Погледнах електронния часовник на микровълновата фурна. Осем и петнадесет. Имаше много време до срещата с Джон. Отново взех телефонния указател и бързо взех да го прелиствам. Осени ме второ хрумване — не беше толкова зашеметяващо като първото, но после се оказа, че е много по-точно.
Западен Мейн е относително изолиран район — малко напомня хълмистите равнини на граничния Юг — но винаги е имало приток на пришълци („от равнината“, както казват местните, когато са в презрително настроение), а през последния четвърт век този край е доста популярен сред жизнени пенсионери, които обичат да карат ски и да ловят риба. В телефонния указател разграничението между новодошлите и старите жители личеше много ясно. Бабик, Парети, О’Куиндланс, Донахю, Смолнак, Джорак, Блиндърмейър — все пришълци. От равнината. Джалбърт, Мезърв, Пилсбъри, Спрус, Териолт, Перолт, Стенчфийлд, Старбърд, Дъбей — все от Касъл Каунти. Нали вече разбирате за какво намеквам? Като видиш цяла колона Бауи на страница дванадесет, разбираш, че тези хора са живели тук достатъчно дълго, за да улегнат и да разпространят гените на Бауи.
Имаше няколко инициала и имена, започващи с К и сред Парети и Смолнак, но те се брояха на пръсти. Най-много се срещаха във фамилиите, които са живели тук достатъчно дълго, за да попият атмосферата. Да абсорбират радиоактивния дъжд. Само дето това не е точно радиация, а…
Изведнъж си представих черен надгробен камък, по-висок от най-високото дърво край езерото; монолитна скала, която хвърля сянка над половин Касъл Каунти. Изображението бе толкова ужасяващо, че стиснах очи и изпуснах указателя на масичката. Разтреперан се отдръпнах от него. Като затворих очи обаче, образът изпъкна още по-ярко: надгробен паметник тъй голям, че затулва слънцето, а ТР-90 лежи в подножието му като траурен букет. Синът на Сара Тидуел се удавил в езерото или е бил удавен в него. Но тя е увековечила смъртта му. Питах се дали друг в града вече е направил моето откритие. Едва ли — като отвориш телефонния указател, в повечето случаи търсиш конкретно име, а не четеш цели страници ред по ред. Питах се дали Джо е забелязала — дали е знаела, че почти всяка стара фамилия от този край по един или друг начин е кръстила поне едно свое дете на мъртвия син на Сара Тидуел.
Джо не беше глупава. Предполагам, че го е знаела.