— Джордж Кенеди, господин Нунан. Радвам се да се запознаем. Жена ми е изчела книгите ви до една.
— Благодарете й от мое име.
— Непременно. Дори нося една в колата — с твърди корици… — А когато трябваше да помоли, и той, като много други хора, се смути. — Може ли да й напишете посвещение?
— С удоволствие — отвърнах. — Най-добре веднага, защото после може да забравя. — После се обърнах към Ромео: — Радвам се да те видя, Ромео.
— Викай ми Роми. И аз се радвам да те видя. — Подаде ми кутията. — Това е от нас с Джордж. Решихме, че заслужаваш нещо хубаво, понеже се притече на помощ на дама, изпаднала в беда.
Сега вече Кенеди придоби вид на човек, който може и да е веселяк след няколко чашки. От онези, на които изведнъж може да им скимне да скочат на някоя маса, да се увият с покривката и да затанцуват. Спогледах се с Джон, но той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Хей, не питай мен.“
Развързах сатенената панделка, пъхнах пръст под лепенката, която придържаше хартията, после вдигнах поглед. Видях Ромео Бизонет да сръчква с лакът Кенеди. И двамата се бяха ухилили.
— Нали от вътре няма да изскочи нещо страшно, което раздава шамари?
— Съвсем не — отвърна Ромео и се ухили още по-широко. Е, и аз притежавам чувство за хумор, нали? Разопаковах пакета, отворих скритата вътре най-обикновена кутия и повдигнах парчето плат. През цялото време се усмихвах, но изведнъж почувствах как усмивката ми помръкна. Освен това нещо ме полази по гърба и за малко щях да изпусна кутията. В нея беше поставена кислородната маска, която Девор държеше в скута си при срещата ни на Улицата — онази, от която той от време на време вдишваше, докато с Рожет ме следваха, опитвайки се да ме удавят. Роми Бизонет и Джордж Кенеди ми я бяха донесли като скалп на мъртъв враг и очакваха да ме разсмеят.
— Майк? — тревожно попита Роми. — Майк, какво ти е? Просто се пошегувахме…
Примигнах и забелязах, че това въобще не е кислородна маска — за Бога, как може да съм толкова глупав? Първо, беше по-голяма от онази на Девор, и второ, беше от непрозрачна пластмаса. Беше…
Засмях се насила. Роми Бизонет сякаш си отдъхна. Както и Джордж Кенеди. Джон недоумяваше.
— Върхът е! — казах. — Все едно, че е гумена патерица. — Измъкнах микрофончето от маската и го оставих да виси отстрани. То се люлееше на жицата си, напомняйки ми за размахващата се опашка на котешкия часовник.
— Какво е това, по дяволите? — намеси се Джон.
— Адвокат от Парк Авеню — обърна се Роми към Джордж, изричайки го с характерното местно произношение: „Адвокаат от Паак Авеню“. — Никогаа не си виждал таквиз, нали, приятелче? Негосине, стествено, че не. — После отново заговори нормално, което ми донесе известно облекчение. Цял живот съм живял в Мейн и подигравките с акцента на янките ми се струват поизтъркани. — Това е стеномаска. На показанията на Майк стенографът беше с такава. Майк не откъсваше очи от него…
— Изкара ми акъла — вметнах. — В дъното на залата седеше някакъв дядка и мърмореше в маската на Зоро.
— Джери Блис изкарва акъла на много хора — каза Кенеди. Говорът му беше като тих грохот. — Той е последният, който ги използва. Има десет-единайсет в килера. Зная, защото купих тази от него.
— Мислех, че ще бъде хубав спомен — обясни Роми, — но за миг се уплаших да не съм ти дал кутията с отрязаната ръка — мразя да обърквам подаръците. Какво ти става?
— Да го отдадем на юлските горещини… — Нахлузих маската на пръста си и взех да я люлея.
— Мати заръча да сме у тях в единадесет — каза Джон. — Ще пием бира и ще играем на фризби.
— И двете ги умея много добре — отбеляза Джордж Кенеди.
На малкия паркинг Джордж отвори багажника на прашната си алтима, порови и най-сетне измъкна парцалив екземпляр от „Човекът с червената риза“.
— Фрида ме накара да взема тази. Има и по-новите, но тази й е любима. Извинявам се за вида й — чела я е поне шест пъти.
— И на мен ми е любимата — казах, което беше истина. — А и обичам книги с навъртян километраж. — Което също беше вярно.
Отворих книгата, изгледах с одобрение петното от горещ шоколад на обложката, после написах: „На Фрида Кенеди, чийто съпруг ми оказа помощ. Благодаря, че ми го отстъпихте за малко, и благодаря, че сте я прочели. Майк Нунан.“