Посвещението бе прекалено дълго — обикновено се ограничавам с „Най-добри пожелания“ или „Късмет“, но исках да компенсирам гримасата си в мига на отварянето на майтапчийския им подарък. Докато драсках, Джордж ме попита дали пиша нов роман.
— Не. Сега презареждам батериите.
Върнах му книгата.
— Фрида няма да се зарадва.
— Не. Но винаги може да прочете „Червената риза“.
— Ще ви следваме — предложи Роми и в този миг от запад долетя далечен тътен. Не беше по-силен от гръмотевиците, които чувахме от време на време вече цяла седмица, но тези предвещаваха дъжд. Всички го знаехме и погледнахме натам.
— Дали ще успеем да обядваме преди разразяването на бурята? — попита ме Джордж.
— Да. Пристигнахте тъкмо навреме.
Подкарах към изхода и на излизане погледнах надясно дали не идват коли. Така забелязах, че Джон замислено ме наблюдава.
— Какво има?
— Просто Мати каза, че пишеш. Да не би книгата да ти се опъва?
В действителност „Приятелят ми от детинство“ беше съвсем жива в съзнанието ми… но никога нямаше да бъде довършена. Знаех го със същата увереност, с която знаех, че ще вали. По някаква причина хамалите в избата бяха решили да си я вземат. Да питам защо може би не бе толкова мъдра идея — отговорите може и да не са много приятни.
— Става нещо. Не знам точно какво. — На магистралата спрях, погледнах назад и видях Роми и Джордж в малката алтима. Помислих си: „Америка се напълни с големи мъже в малки коли.“ — Какво искаш да ми пуснеш? Ако е твое изпълнение, ще пасувам. За нищо на света не искам да чувам как пееш „Снощи Буба гръмна джукбокса“.
— Не, по-хубаво е. Далеч по-хубаво. — Той отвори куфарчето си и извади кутийка с касета. Самата касета беше надписана 20.07.98. — Направо е страхотно.
Той се приведе, включи радиото, после вкара касетата.
Надявах се, че вече съм погълнал дажбата от неприятни изненади за тази сутрин, но се бях излъгал.
— Извинявам се, но просто трябваше да се скрия от поредния телефонен разговор — изрече Джон от колоните на стерео уредбата в колата ми с най-мазния си и най-адвокатски глас. Готов бях да се обзаложа на милион долара, че по времето, когато е правен този запис, не е бил с къс панталон.
Последва смях, едновременно тайнствен и рязък. Като го чух, стомахът ми се сви. Спомних си деня, когато я видях за пръв път пред бар „Сънсет“. Стоеше отпред с вид на бегълка от ада на смазващите диети.
— Искаш да кажеш, че просто трябваше включиш на запис — заяви тя и сега си спомних как водата промени цвета си, когато камъкът ме цапна право в тила. От яркооранжева премина в тъмнокървава. А после започнах да гълтам вода, сякаш се опитвах да пресуша езерото. — Добре. Записвай каквото пожелаеш.
Ненадейно Джон се пресегна и изключи устройството.
— Май сгреших, като ти пуснах записа. Не е по същество. Мислех, че дърдоренето й те ще побърка от смях, ама… човече, изглеждаш направо ужасно. Искаш ли аз да карам? Бял си като платно, мамка му.
— Мога да шофирам — отвърнах. — Хайде, пусни го докрай. После ще ти разкажа за едно малко свое приключение в петък вечер… но между нас да си остане. Не е нужно те да знаят… — посочих алтимата с палец — … нито пък Мати. Особено Мати.
Той посегна към касетофона, после размисли.
— Сигурен ли си?
— А-ха. Просто като я чух така изневиделица, ми стана неприятно. Този глас! Божичко! Но записът е страхотен.
— Ейвъри, Маклейн и Бърнстайн работят само с най-доброто. Имаме много строги правила какво да записваме, между другото. Ако случайно се питаш.
— Не. Подозирам обаче, че в съда не приемат подобни улики?
— В определени случаи съдията може да позволи да се прослуша запис, но ние не го правим заради това. Преди четири години, точно когато постъпих във фирмата, животът на един човек бе спасен благодарение на запис. Този човек сега е включен в програмата за защита на свидетелите.
— Пусни касетата.
Той се приведе и натисна бутона.
Джон: Как е в пустинята, госпожо Уитмор?
Уитмор: Горещо.
Джон: Подготовката за погребението върви ли? Зная колко е трудно в такива моменти…
Уитмор: Знаете много малко, господин адвокат. Може ли да прекратим с глупостите?
Джон: Както обичате.
Уитмор: Предадохте ли условията на господин Девор на снаха му?
Джон: Да, госпожо.
Уитмор: Нейният отговор?
Джон: Все още не мога да ви представя отговор. Може би ще разполагам с такъв, след като завещанието влезе в сила. Но вие несъмнено знаете, че подобни добавки рядко биват уважени от съда, ако изобщо бъдат уважени.