Уитмор: Е, ако младата дама се изнесе от града, ще видим, нали така?
Джон: Сигурно ще видим.
Уитмор: Кога е победното празненство?
Джон: Моля?
Уитмор: Не ми губете времето. Днес имам шейсет ангажимента, плюс погребение на шеф утре. Заминавате там да празнувате с нея и дъщеря й, нали? Знаете ли, че е поканила и писателя? Онзи, с когото се чука.
Джон се обърна към мен:
— Чуваш ли колко е вбесена? Опитва се да го прикрие, но не успява. Направо я изяжда отвътре.
Едва го чувах. Бях в зоната и нейните думи сякаш отекваха в съзнанието ми…
(писателя, с когото се чука)
Долавях и онова, което се чуваше под тях. Странно злорадство! „Просто искаме да проверим колко дълго можеш да плуваш“ — бе извикала през онзи кошмарен ден.
Джон: Струва ми се, че едва ли онова, което правим аз или приятелите на Мати ви засяга, госпожо Уитмор. Предлагам да се веселите със своите приятели и да оставите Мати Девор да се весели със сво…
Уитмор: Предайте му едно послание.
За мен. Тя говори за мен. Но изведнъж осъзнах, че е още по-лично — тя говореше на мен. Тялото й може и да е на другия край на страната, но гласът й и изпълненият й с омраза дух бяха тук, при нас, в самата кола.
И завещанието на Макс Девор. Не безсмислиците, които адвокатите му са надраскали на хартия, а истинското му завещание. Старият мръсник наистина беше пукнал, но със сигурност продължаваше да се бори за настойничеството.
Джон: Кому да предам послание, госпожо Уитмор?
Уитмор: Кажете му, че така и не отговори на въпроса на господин Девор.
Джон: Какво гласи този въпрос?
Путката й тегли ли?
Уитмор: Попитайте го. Той си знае.
Джон: Ако имате предвид Майк Нунан, можете да го попитате и сама. Ще го видите в окръжния съд на Касъл Каунти тази есен при легализиране на завещанието.
Уитмор: Едва ли. Завещанието на господин Девор бе написано и отворено пред свидетели тук.
Джон: Въпреки това ще се легализира в Мейн, където е починал. Решен съм това да стане. А когато следващия път си тръгнете от Касъл Каунти, госпожо Уитмор, значително ще сте разширили юридическите си познания.
За пръв път вещицата се разгневи и гласът й стана писклив:
Уитмор: Ако си мислите…
Джон: Не си мисля. Зная го със сигурност. Дочуване, госпожо Уитмор.
Уитмор: Най-добре да стоите настрана…
Чу се прещракване, сигналът за свободна линия, после механичен глас изрече: „девет и четиридесет… Източно време… юли… двадесети.“ Джон извади касетата и я прибра в куфарчето си.
— Затворих й. — Беше толкова горд, сякаш разказваше за първия си скок с парашут. — Ама наистина й затворих. Направо умираше от бяс, нали?
— А-ха. — Искаше му се да чуе подобен отговор, но всъщност не ми се вярваше. Бясна — да. Но да умира от бяс? Надали. Защото местонахождението и мнението на Мати не я вълнуваха — бе се обадила да говори с мен. Да ми каже, че не ме е забравила. Да ми припомни какво е да стоиш във водата, а от главата ти да се лее кръв. Да ме изплаши. И бе успяла.
— Какъв е този въпрос, на който не си отговорил? — попита Джон.
— Не зная какво искаше да каже, но мога да ти разкажа защо се постреснах, като чух гласа й. Ако го запазиш тайна и ако ти се слуша.
— Ще пътуваме още четиридесет километра — целият съм слух.
Разказах му за случилото се в петък вечерта. Спестих описанието на моите паранормални видения. Разказах за Майкъл Нунан, който се е разхождал на Улицата по залез. Както съм си стоял край една бреза, надвиснала над езерото, и съм гледал как слънцето се спуска към планините, двамата изникнали зад мен. От момента, когато Девор ми налетя с инвалидната количка, до момента, когато най-сетне отново стъпих на твърда земя, в общи линии се придържах към истината. Като свърших, Джон се умълча като пън. Това показваше колко е сразен — при нормални обстоятелства беше бърборко като Ки.
— Е? Коментари? Въпроси?
— Вдигни си косата да погледна зад ухото ти.
Показах му лепенката и огромната цицина. Джон се приведе да я разгледа като хлапе, което разглежда белега на приятеля си.
— Майка му стара! — възкликна най-накрая.
Беше мой ред да замълча.
— Двамата дъртаци са се опитали да те удавят.
Отново не отвърнах.
— Да те удавят, защото помагаш на Мати.
Пак замълчах.
— А ти дори не си се обадил в полицията.
— Понечих да го направя, но после си дадох сметка, че ще изглеждам като ревльо. И лъжец, най-вероятно.