Аз поех другата торба.
— Зная, че фризерът е отвън, но не го ли заключват?
— Повечето ключалки са ми приятелки — отвърна Джордж.
— О! Разбирам.
— Майк! Дръж! — викна Джон и хвърли фризбито, което полетя към мен, но мина доста високо. Подскочих, сграбчих го и изведнъж Девор се върна в мислите ми: „Какво ти става, Рожет? Никога не си хвърляла нескопосано. Цели се в него!“
Сведох глава и срещнах погледа на Ки.
— Не мисли за тъжни работи — каза тя. Усмихнах й се, после й подхвърлих фризбито.
— Добре, никакви тъжни мисли. Ти си, съкровище. Хвърли чинията на мама. Я да видим дали ще се справиш.
Тя се усмихна, обърна се, замахна бързо и точно и хвърли играчката към майка си — запрати я толкова силно, че Мати почти я изпусна. Каквото и бъдеще да очаква Кира Девор, тя със сигурност се оформяше като шампион по фризби.
Мати запрати фризбито към Джордж, който се обърна и пешовете на смехотворното му кафяво сако се развяха. Улови чинията с ръце зад гърба. Мати се засмя и изръкопляска, фланелката й ту се повдигаше, ту се спускаше над пъпа й.
— Фукльо! — викна Джон от стълбите.
— Ревността е грозно чувство — отбеляза Кенеди, като се обърна към Роми и му хвърли чинията. Роми я върна на Джон, но тя се отплесна и се удари в караваната. Джон забърза по стълбите да я вземе, а Мати се обърна към мен:
— Уредбата е на масичката в дневната заедно с купчина дискове. Повечето са доста стари, но все пак ще слушаме музика. Ще ги вземеш ли?
— Естествено.
Влязох в караваната, където беше топло, независимо от разположените на стратегически места вентилатори, които работеха усилено. Огледах спартанската мебелировка и забелязах, че благородният порив на Мати е придал на обстановката нещо лично. Репродукцията на картина на Ван Гог не би трябвало да изглежда на място в кухненски бокс в каравана, но стоеше съвсем добре. Забелязах и завесите, привързани с панделки, на които Джо би се изсмяла. От помещението се излъчваше смелост, заради която ми домъчня за Мати и отново изпита омраза към Девор. Ако беше жив, бих го изритал по дръгливия задник.
Влязох в дневната и на масичката забелязах последния роман на Мери Хигинс Кларк. До книгата имаше купчина панделки — сториха ми се познати, но не бях виждал Ки да ги носи. Останах смръщен насред помещението още миг, после грабнах уредбата и компактдисковете, излязох навън и викнах:
— Приятели, да танцуваме рок.
Държах се, докато тя затанцува. Не знам дали за вас има значение, но за мен е важно. Сдържах чувствата си, докато тя затанцува. После загубих самообладание.
Отидохме да играем фризби зад къщата, за да не дразним погребално настроените граждани с буйното веселие и доброто си настроение, но най-вече защото задният двор бе чудесно място за игра — равната земя бе обрасла с ниска трева. След като изпусна няколко подавания, Мати изу обувките, хукна боса към къщата и след малко се върна по гуменки. После се справяше много по-добре.
Подавахме си летящата чиния, подвиквахме си обиди, пиехме бира и непрекъснато се смеехме. Ки не я биваше много по улавянето, но за дете на тригодишна възраст имаше феноменален замах и играеше с хъс. Роми бе сложил уредбата на задните стълби на караваната и от колоните се лееше смесица от песни от края на осемдесетте и началото на деветдесетте години: Ю Ту, Тиърс фор Фиърс, Юритмикс, Краудид Хаус, А Флок ъф Сийгълс, А-ха, Бангълс, Мелиса Етъридж, Хюи Луис енд дъ Нюс. Струваше ми се, че зная всяка песен и всяка мелодия.
Потяхме се и тичахме под обедното слънце. Загорелите бедра на Мати сякаш проблесваха под ярката светлина, Кира се заливаше в смях. По едно време Роми Бизонет се преметна през глава, от джобовете му се посипаха монети, а Джон така се разсмя, че накрая седна на земята. Чак сълзи му потекоха. Ки се хвърли към него и се стовари в скута му. Джон престана да се смее.
— Ооох! — изрева и извърна изпълнените си с болка очи към мен.
— Шъборих собствения куотърмек — гордо заяви Ки. Джон немощно й се усмихна и с мъка се изправи на крака.
— Да. Така направи. И сега реферът те наказва с петнадесет ярда за блъскане.
— Добре ли си, човече? — попита Джордж. Изглеждаше доста загрижен, но гласът му сякаш бе ухилен до уши.
— Прекрасно — отвърна Джон и му метна фризбито, което колебливо прелетя над двора. — Хайде, давай. Да те видя какво ще направиш.
Гръмотевиците тътнеха по-силно, но черните облаци още бяха далеч на запад — небето над нас беше все така безобидно синьо. Птиците продължаваха да пеят, а щурчетата свиреха в тревата. Въздухът над скарата трептеше и скоро щеше да е време да се захванем с нюйоркските пържоли на Джон. Фризбито продължаваше да лети, яркочервено на фона на зелената трева и синьото небе. Продължавах да съм подвластен на похотта, но всичко бе наред — мъжете по цял свят са подвластни на плътските си чувства, а ледниците не се стопяват. Сетне Мати затанцува и всичко се промени.