От уредбата се разнесе стара песен на Дон Ханли, съпровождан от умел китарист.
— Боже, как обичам това парче — викна Мати. В този момент фризбито полетя към нея. Тя го хвана, пусна го на земята, стъпи върху него, сякаш беше на сцената на нощен клуб, и започна да се поклаща. Отначало постави ръце зад тила си, после ги премести на кръста, след това ги скръсти на гърба. Танцуваше, застанала на пръсти върху летящата чиния. Танцуваше, без да се движи. Танцуваше, както се пееше в самата песен — като вълна в океана.
Когато танцуват, жените са секси — невероятно секси — но не това ме провокира. Справях се с похотта, но това бе нещо повече от желание и не можах да го преодолея. Сякаш нещо изсмука въздуха от дробовете ми и ме остави на нейната милост. В този миг тя бе най-красивото създание, което съм виждал, не просто хубава жена с къси панталонки и потниче, която танцува върху фризби, а самата Венера от плът и кръв. Тя бе всичко, което ми бе липсвало през последните четири години, когато бях толкова отчаян, че дори не съм разбирал, че нещо ми липсва. Тя омаломощи последните ми съпротивителни сили. Разликата в годините нямаше значение. Ако ми се присмиват, че съм провесил език като разгонен пес — какво от това? Ако съм изгубил цялото си достойнство, гордостта и усещането за себе си — какво от това? Четири години самота ме бяха научили, че човек може да преживее много по-тежки загуби.
Колко ли време танцува? Не зная. Може би по-малко от минута, но изведнъж осъзнах, че я гледаме в унес — защото донякъде и приятелите ми виждаха онова, което виждах аз, и изпитваха същото, което изпитвах аз. През тази минута като че ли всички бяхме затаили дъх.
Тя отстъпи встрани на тревата, засмяна и поруменяла чувствайки се смутена, но не и неловко.
— Извинете. Просто… тази песен много я обичам.
— Ала момичето не иска друго, само да танцува — промълви Роми.
— Да, понякога това е всичко, което иска — отвърна Мати и се изчерви до уши. — Извинете ме за момент.
Подхвърли ми летящата чиния и хукна към караваната.
Поех дълбоко дъх, опитвайки се да се върна на този свят, Джон направи същото. Джордж Кенеди имаше леко унесен вид, сякаш някой го бе натъпкал с успокоително, чийто ефект най-сетне се проявяваше.
Проехтя гръмотевица. Този път беше наистина близо.
Запратих фризбито към Роми:
— Какво ще кажеш?
— Мисля, че се влюбих — отвърна той, после сякаш мислено се разтърси — пролича по погледа му. — Освен това мисля, че е време да слагаме пържолите на скарата, ако ще обядваме навън. Ще ми помогнеш ли?
— Естествено.
— И аз ще помогна — предложи Джон.
Върнахме се в караваната и оставихме Джордж и Кира да си подхвърлят фризбито. Кира все го питаше дали е хващал престъпници. В кухнята Мати бе застанала пред отворения хладилник и редеше пържолите на поднос.
— Слава Богу, че дойдохте, момчета. Вече бях на път да се предам и да се натъпча със сурови пържоли. Те са най-прекрасното нещо, което съм виждала.
— А ти си най-прекрасното нещо, което аз съм виждал — заяви Джон.
Беше напълно искрен, но тя му отвърна с разсеяна и малко озадачена усмивка. Наум си направих извод: никога не прави комплимент на жена, когато държи сурови пържоли. Само си хвърляш думите на вятъра.
— Как си с печенето на скара? — обърна се Мати към мен. — Признай си честно, защото тези са прекалено хубави да ги разваляме.
— Мога да опека своята.
— Добре, уволнен си. Джон, ти отговаряш. Роми, помогни ми да приготвя салата.
— С удоволствие.
Джордж и Ки бяха дошли пред караваната и се бяха настанили на шезлонгите като две достопочтени старчета в лондонския си клуб. Джордж разказваше на Ки как преследвал Ролф Недо и неговата много лоша банда през 1993 година.
— Джордж, какво става с носа ти? — пошегува се Джон. — Изведнъж стана толкова дълъг.
— Нямаш ли си друга работа? Провеждаме сериозен разговор.