— Господин Кенеди е хванал много, много хитри престъпници — обясни Ки. — Заловил е хората от онази много лоша банда и ги е тикнал в Супермакс.
— Да — отговорих. — Освен това господин Кенеди спечели „Оскар“ за ролята си в един филм.
— Тъй си е — потвърди Джордж. Вдигна ръка и преплете два пръста. — С Пол Нюман бяхме ей така.
— Имаме неговия сос за сополети — сериозно обяви Ки и Джон отново се разкикоти. Не се впечатлих толкова, но само като го гледах как се смее, след миг избухнах и аз. Запревивахме се като двамина глупаци, докато хвърляхме пържолите на скарата. Чудно как не си опарихме пръстите.
— Защо се смеят? — обърна се Ки към Джордж.
— Защото са глуповати мъже с мънички мозъчета. Слушай, Ки — пипнах ги всичките, освен главния. Той скочи в колата си, а аз — в своята. Подробностите от преследването не са интересни за малки момиченца…
Но тъй или инак реши да я позабавлява с тях, докато с Джон се споглеждахме и продължавахме да се хилим.
— Направо страхотно, а? — каза Джон и аз кимнах. Мати излезе, понесла царевица във фолио, следвана от Роми, който бе прегърнал огромна купа със салата и надничаше иззад ръба й, за да не падне по стъпалата.
Седнахме на градинската маса: Джордж и Роми от едната страна, ние с Джон, притиснали Мати помежду си — от другата, а Ки се настани начело върху купчина стари списания, натрупани на платнения стол. Мати й завърза кухненска кърпа на врата — недостойна постъпка, която Ки прие единствено защото: а) беше с нови дрехи, б) защото кухненската кърпа не е лигавче, поне теоретично.
Буквално се натъпкахме със салата, пържоли (Джон бе прав, наистина по-хубави не бях ял), печена царевица и „ягодов шнорхел“ за десерт. Като стигнахме до „шнорхела“, гръмотевиците вече се чуваха съвсем наблизо, задуха горещ вятър.
— Мати, няма да се изненадам, ако никога повече не хапна толкова вкусна храна — заяви Роми. — Безкрайно благодаря, че ме покани.
— Аз ти благодаря — отвърна му. В очите й блестяха сълзи. Хвана моята ръка и дланта на Джон. Стисна ги силно. — Благодаря на всички ви. Ако знаехте как се чувствахме с Ки миналата седмица… — Поклати глава, отново стисна дланите ни и ги пусна. — Но всичко свърши.
— Вижте малката — развеселен рече Джордж.
Ки се бе отпуснала на шезлонга и ни наблюдаваше със стъклен поглед. Косата й се бе измъкнала от ластичето и падаше на кичури около лицето й. На нослето й имаше мъничко сметана, а в на брадичката й бе залепнало царевично зрънце.
— Днес хвърлих фризбито около шест хиляди пъти — сънено рече тя. — Аз уморих.
Мати понечи да се изправи. Докоснах ръката й:
— Нека аз.
Тя кимна усмихнато:
— Щом искаш.
Взех Кира в прегръдките си и тръгнах към караваната. Отново изръмжа гръмотевица, като че се обаждаше грамадно куче. Погледнах сгъстяващите се облаци и в този миг нещо привлече вниманието ми. Беше синя кола, която се движеше по шосето на запад, към езерото. Забелязах я само заради глупавата лепенка на бронята, каквито Бъди беше разлепил във „Вилидж“. „Повреден клаксон — оглеждайте се за среден пръст“.
Изкачих се с малката по стълбите и влязох, извръщайки се настрана, за да не й ударя главата.
— Грижи се за мен — избърбори тя на сън. В гласа й прозвуча такава тъга, че се вледених. Сякаш знаеше, че моли за нещо невъзможно. — Грижи се за мен, аз съм малка, мама казва, че съм малко човече.
— Добре, миличка — отвърнах и отново целунах коприненото й челце. — Не се тревожи, Ки, спи спокойно.
Отнесох я в нейната стая и я сложих в леглото. Вече спеше дълбоко. Избърсах сметаната от носа й и махнах царевичното зрънце. Погледнах часовника си — беше два без десет. Сигурно местите жители вече се събират в „Баптистка благодат“. Бил Дийн е със сива вратовръзка. Бъди Джелисън е сложил шапка. С неколцина други мъже стоят зад църквата и пушат, преди да влязат.
Обърнах се. Мати бе застанала на вратата и ме повика:
— Майк, ела, моля те.
Застанах до нея. Този път не беше с рокля, която да ми пречи. Прегърнах я през кръста. Кожата й беше топла, копринена като на дъщеря й. Тя вдигна очи и разтвори устни. Притисна се към мен, а когато почувства нарастващата ми възбуда, се притисна още по-силно.
— Майк — повтори.
Затворих очи. Чувствах се така, сякаш току-що бях застанал на прага на ярко осветена стая, пълна с хора, които говорят и се смеят. Защото понякога това е всичко, което искаме.
„Искам да вляза — повтарях мислено. — Тъкмо това искам да направя. Пусни ме да вляза, пусни ме да…“
Улових се, че го изричам гласно, шепнейки в ухото й, а дланите ми се разхождаха по гърба й и върховете на пръстите ми проследяваха линията на гръбнака й, докосваха изпъкналите й кости, после обгръщаха малките й гърди.