Джордж стисна пистолета в дясната ръка, придържайки китката с лявата, сетне стреля пет пъти. Първите два куршума уцелиха багажника — видях дупките. Третият разби задното стъкло на отдалечаващия се форд и някой изкрещя от болка. Не знам къде отиде четвъртият. Петият спука задната лява гума. Колата отново поднесе. Шофьорът почти успя да я върне на платното, после напълно изгуби контрол. Автомобилът заора в канавката на тридесетина метра след караваната и се катурна настрана. Чу се „уумпф!“ и задницата пламна. Куршумите сигурно бяха улучили резервоара. Стрелецът се опита да се измъкне навън.
Дочух дрезгав шепот:
— Ки… махнете Ки… оттук…
Мати пълзеше към мен. Половината й глава изглеждаше наред, но лявата бе напълно обезобразена. Изцъклено синьо око надничаше сред слепнали кървави кичури. Загорялото от слънцето рамо бе обсипано с черепни костици, подобни на късчета порцелан. Какво ли не бих дал да кажа, че не помня нищо такова, какво ли не бих дал някой друг да ви каже как Майкъл Нунан не е доживял да види това, но не мога. „Уви“ е думата, която използват в кръстословиците: трибуквена дума, която изразява огромна мъка.
— Ки… Майк, вземи Ки…
Коленичих и я прегърнах. Тя се задърпа. Беше млада и силна и макар че сивото й вещество изтичаше през счупения й череп, се бореше с мен, викаше дъщеря си, искаше да стигне до нея, да я защити и да я отведе в безопасност.
— Мати, всичко е наред — прошепнах. В църквата „Баптистка благодат“ в далечния край на зоната, в която се намирах, пееха „Благословена увереност“… но очите на повечето опечалени бяха празни и безизразни като окото, което се взираше в мен през сплъстените от кръв кичури. — Мати, престани, не се напрягай, всичко е наред.
— Ки… вземи Ки… не им позволявай…
— Нищо няма да й направят, Мати, обещавам ти.
Тя се плъзна към мен и закрещя името на дъщеря си, протягайки окървавени ръце към караваната. Розовите й панталонки и потничето бяха станали аленочервени. Мяташе се като риба на сухо и по земята капеха едри капки кръв. Откъм подножието на хълма долетя гърленият звук на взрив: пламъците бяха достигнали резервоара на форда. Към черното небе се изви черен дим. Гръмотевиците трещяха все по-продължително и по-силно, сякаш небето питаше: „Шум ли искате? А? Ще ви дам аз един шум.“
— Кажи ми, че Мати е добре, Майк! — с разтреперан глас викна Джон. — О, за Бога, кажи ми, че всичко е…
Отпусна се на колене до мен и забели очи, докато ирисите му съвсем се скриха под клепачите. Сграбчи ме за рамото, но загуби битката и изпадна в безсъзнание, като раздра ризата ми почти наполовина, поваляйки се на земята до Мати. На три-четири метра от нас Роми се опитваше да се изправи на крака, като стискаше зъби от болка. Джордж стоеше насред шосето, презареждаше пистолета от торбичка, която бе извадил от джоба на сакото си, и наблюдаваше как стрелецът се опитва да се измъкне изпод обърнатата кола, преди да го погълнат пламъците. Вече целият му десен крачол бе почервенял. „Може да оживее, но никога повече няма да облече този костюм“ — рекох си аз.
Прегърнах Мати. Наведох се до лицето й, доближих устни до ухото й и пошепнах:
— Кира е добре. Спи. Всичко е наред, честна дума.
Тя като че ли ме разбра. Престана да се съпротивява, отпусна се на земята и потръпна.
— Ки… Ки… Това бяха последните й думи. Протегна ръка напосоки, сграбчи шепа трева и я изтръгна от земята.
— Насам! — викна Джордж. — Ела насам, копеле недно, изобщо не си и помисляй да ми обръщаш гръб.
— Тежко ли е състоянието й? — попита Роми, докуцука при нас и пребледня като платно. Преди да съм успял да му отвърна, занарежда: — О, Исусе. Майко Божия, моли се за нас, грешните, сега и в часа на смъртта ни. Блажен плодът на утробата ти Исус. О, Мария, родена без грях, моли се за нас, които се обръщаме към теб за помощ. О, не, о, Майк, не. — И отново занарежда, преминавайки на уличен френски или „ла парл“, както го наричат старите хора.
— Стига — заповядах му и той млъкна. Сякаш само чакаше някой да му го нареди. — Отиди в караваната и виж Кира. Можеш ли?
— Да.
Той закуцука към караваната, като докосваше ранения си крак. На всяка крачка надаваше болезнен стон, но все някак съумяваше да продължава напред. Подушвах изгоряла трева. Усещах как пумпалът постепенно забавя въртенето си и Мати си отива.
Обърнах я, прегърнах я и започнах леко да я полюшвам. В „Баптистка благодат“ пасторът четеше псалм 139: „Ако река: поне тъмнината ще ме покрие, а нощта ще свети като деня.“ Четеше, а марсианците слушаха. Аз полюшвах Мати под черните буреносни облаци. Тази нощ трябваше да взема ключа изпод саксията и да дойда при нея. Тя танцува, застанала на пръсти върху червеното фризби, танцува като вълна в океана, а сега умира в ръцете ми, тревата се е подпалила, а мъжът, който я харесва не по-малко от мен, лежи в безсъзнание до нея, ръката му е окървавена — от късия ръкав на тениската с надпис „Ние сме шампионите“ до кокалестата, луничава китка.