— Добре — рече Джордж. — Малко несръчно, но може би най-доброто, което можеше да направиш при тези… при тези…
Не падна като Футман — неговото падане беше по-забавено и контролирано, почти грациозно — но и той бе загубил съзнание. Взех пистолета, погледнах го, после го запратих в гората отсреща. В този миг оръжието нямаше да ми помогне — само щеше да ми навлече излишни неприятности.
Неколцина други мъже също бяха излезли от църквата; придружаваха ги и няколко дами с черни рокли и воалетки. Трябваше да бързам още повече. Разкопчах колана на Джордж и му смъкнах панталоните. Куршумът беше пронизал бедрото му, но кръвта сякаш вече се съсирваше. Рамото на Джон беше друг случай — артерията изпомпваше кръв в потресаващи количества. Измъкнах колана му и го омотах около ръката му колко се може по-стегнато. После го зашлевих. Той отвори очи и недоумяващо се втренчи в мен.
— Отвори уста, Джон! — Той продължаваше да ме зяпа. Наведох се, докато почти опряхме носове, и креснах: — ОТВОРИ УСТА! ВЕДНАГА! — Той мигновено ме послуша, като дете, на което медицинската сестра нарежда да каже „а-а“. Тикнах края на колана между зъбите му. — Стисни. — Той се подчини. — А сега го дръж. Дори ако припаднеш, не го изпускай.
Нямах време да проверявам дали ме чува. Изправих се и в този миг целият свят стана ослепително син. Никога не съм виждал толкова разярено небе.
Хукнах нагоре по циментовите стълби и отново връхлетях в караваната. Роми се бе отпуснал на масата, захлупил лице върху скръстените си ръце. Ако не бяха строшената купа и късчетата маруля в косата му, щеше да прилична на задрямал малчуган от детската градина. Кира още седеше подпряна на миялната машина и истерично ридаеше. Взех я на ръце и усетих, че се е подмокрила.
— Трябва да тръгваме, Ки.
— Искам Мати! Искам мама! Искам си Мати, спри да я боли! Спри да е умряла!
Забързах навън. По пътя подминах масичката, на която беше оставен романът на Мери Хигинс Кларк. Погледът ми отново попадна на купчината панделки — може би са ги пробвали преди празника и са се отказали от тях в полза на ластичето. Бяха бели с червено по краищата. Хубавки. Без да спирам, ги взех, натъпках ги в джоба на панталона си и преместих Ки в другата си ръка.
— Искам Мати! Искам мама! Направи да се върне! — Тя ме налагаше с ръчички, опитвайки се да ме накара да спра, после отново ме заудря. Юмручетата й се забиваха в главата ми. — Свали ме! Свали ме! Свали ме!
— Не, Кира.
— Свали ме! Свали ме! СВАЛИ МЕ! СВАЛИ МЕ!
Вече я изпусках. Като излязохме на най-горното стъпало, ненадейно престана да се дърпа.
— Дай ми Стриган! Искам Стриган!
Отначало изобщо не можех да проумея за какво говори, но проследих с поглед накъде посочва и разбрах. На пътеката, недалеч от саксията с ключа под нея, лежеше плюшената играчка от детското меню. Съдейки по външния му вид, Стрикланд доста бе играл навън — от прахоляка светлосивата му козинка бе придобила тъмносив цвят — но предпочитах да й дам играчката, за да се успокои. Моментът не беше подходящ да се тревожа за микроби и мръсотия.
— Ще ти дам Стрикланд, ако обещаеш да затвориш очи и да не ги отваряш, докато не ти кажа. Обещаваш ли?
— Обещавам.
Трепереше в ръцете ми, а очите й се наливаха с огромни кръгли сълзи — от онези, които човек очаква да види по илюстрациите на книжките с приказки, но не на живо — и се търкаляха по страните й. Слязох по стълбите, после се поколебах. Първо панделките, сега кучето. В панделките може би няма нищо лошо, но някак ми се струваше, че не бива да й позволявам да взима кучето с нас. Не бива, но…
„То е сиво, ирландецо — пошепна вътрешният ми глас. — Не се тревожи, то е сиво. Играчката в съня ти беше черна.“
Не разбирах какво иска да каже гласът, а нямах време да се чудя. Тикнах кучето в ръчичката на Кира. Тя целуна прашната козинка, без да отваря очи.
— Може би Стриган ще помогне на мама, Майк. Стриган е вълшебно куче.
— Само не отваряй очи. Не ги отваряй, докато не ти кажа.
Тя притисна лице към шията ми. Пренесох я през двора към колата си. Сложих я на предната седалка. Тя легна и скри глава с ръчички, стискайки в пухкавата си шепичка плюшеното куче. Казах й да остане легнала на седалката. Видимо не реагира, но бях сигурен, че ме е чула.
Трябваше да бързаме, защото кореняците идваха. Кореняците искаха да свършат с тази работа, искаха реката да се влее в морето. Имаше едно-единствено място, където можехме да отидем, едно-единствено място, където щяхме да сме в безопасност, и това беше „Сара Лафс“. Но първо трябваше да свърша нещо друго.