В багажника държах одеяло — беше старо, но чисто. Извадих го, прекосих двора и го метнах върху Мати Девор. Тялото й повдигаше вълнената тъкан едва забележимо. Огледах се и улових погледа на Джон. От шока очите му бяха изцъклени, но като че ли се свестяваше. Продължаваше да стиска колана — изглеждаше като наркоман, който се кани да си инжектира поредната доза.
— Тоа не мое да бъе… — „Това не може да бъде.“ Знаех точно какво изпитва.
— Само след няколко минути ще дойде помощ. Дръж се. Аз трябва да вървя.
— Къе?
Не отговорих. Нямаше време. Спрях да премеря пулса на Джордж Кенеди. Беше бавен, но силен. До него помощник шерифът беше в безсъзнание, ала ломотеше несвързано. Изобщо не се канеше да умира. Не е лесно да убиеш стар пръч. Напористият вятър довя дима от преобърнатата кола и сега миризмата на пържоли се примесваше с миризма на обгорена човешка плът. Стомахът ми се сви.
Хукнах към шевролета, седнах зад волана и излязох на заден ход от алеята. Хвърлих последен поглед към покритото с одеяло тяло, към тримата изпаднали в несвяст мъже, към караваната с извитата като дъга поредица от куршумени дупки и зейналата врата. Без да изпуска колана от зъби, Джон се бе повдигнал на лакът и ме гледаше недоумяващо. Проблесна толкова ярка мълния, че се опитах да скрия очи, но докато вдигна ръка, светлината беше изчезнала и денят бе притъмнял, сякаш падаше нощ.
— Стой долу, Ки. Не мърдай.
— Не те чувам — каза тя с толкова дрезгав, сподавен от сълзи глас, че едва различих думите. — Ки спинка със Стриган.
— Добре.
Подминах горящия форд и се отдалечих към подножието на хълма, където спрях пред ръждивия, надупчен с куршуми знак „стоп“. Погледнах надясно и видях пикапа, паркиран на разширението. Отстрани пишеше „СТРОИТЕЛНА ФИРМА БАММ“. В кабината бяха натъпкани трима мъже, които ме гледаха. Отдясно беше Бъди Джелисън — познах го по шапката. Много бавно и преднамерено вдигнах дясната си ръка и им показах среден пръст. Никой не отвърна и каменните им изражения не се промениха, но пикапът бавно потегли насреща ми.
Свърнах по шосе N 68 и потеглих към „Сара Лафс“ под смраченото небе.
На три километра от мястото, където Алея 42 се отклонява от шосето и завива на запад към езерото, имаше стар изоставен хамбар, върху който още се различаваше избледнелият надпис „Мандра Донкастър“. Тъкмо когато го наближавах, цялата източна половина на небето се превърна в пурпурно-бял мехур. Извиках и клаксонът изсвири — сам, почти съм сигурен. От дъното на мехура се надигна мълния, която порази постройката. За миг тя остана същата, грейнала като радиоактивен елемент, после се разхвърча на всички страни. Освен на кино не съм виждал и бегло подобие на тази гледка. Последвалата гръмотевица беше като бомбен взрив. Кира се разпиши и се свлече пред седалката, притискайки уши с длани. Продължаваше да стиска плюшеното кученце.
След миг превалих хребета. Алея 42 се отклонява в подножието на северния му склон. От върха се разкриваше поразителна гледка към ТР-90 — гори, поля, хамбари и ферми, дори къс от тъмната гладка повърхност на езерото. Небето беше черно като въглищен прах и почти непрекъснато се осветяваше от мълнии. Въздухът беше придобил цвета на охра. Всяка глътка, която поемах, имаше вкус на метални стружки. Топографията на местността изпъкваше със сюрреалистична яснота, която никога няма да забравя. Усещане за някаква тайнственост изпълваше сърцето и мислите ми, отново бях обзет от чувството, че светът е опънат като тънка кожа върху неизвестни кости и вдлъбнатини.
Погледнах в огледалото за обратно виждане и забелязах, че към пикапа са се присъединили още две коли, една с номер, започващ с В, което ще рече, че е собственост на ветеран от въоръжените сили. Когато намалявах скоростта, намаляваха и те. Като ускорявах, и те ускоряваха. Но се съмнявах, че ще продължат да ни следват и по Алея 42.
— Ки? Добре ли си?
— Аха — отвърна тя и аз се заспусках по хълма.
Като заваля градушката, успях да различа единствено червените котешки очи, които указваха къде трябва да завия — от небето падаха огромни бели късове лед, които трополяха по покрива като тежки пръсти и отскачаха от капака. Започнаха да се трупат в улея за чистачките.
— Какво става? — извика Ки.
— Просто вали град — обясних. — Нищо не може да ни направи.
Едва го казах и леден къс с големината на малък лимон удари предното стъкло от моята страна, после отскочи, оставяйки бяло петно, от което се разклоняваха множество пукнатинки. Дали Джон и Джордж Кенеди лежат безпомощни под градушката? Насочих мисълта си натам, но нищо не почувствах.