Като завих наляво по Алея 42, градушката толкова се усили, че почти не виждах пътя. Коловозите бяха запълнени с лед, но под дърветата не беше толкова побеляло. Възнамерявах да се подслоним отдолу и подкарах натам, като включих фаровете.
Щом спрях под дърветата, пурпурнобелият мехур отново се надигна и ме заслепи. Екна стържещ, пукащ звук. Кира изпищя. Обърнах се и пред очите ми един огромен смърч бавно рухна напряко на алеята, а чворестият му дънер пламна. По цялата му дължина пробягваха електрически искри.
„В капан сме — отбелязах мислено. — За добро или лошо сме впримчени тук.“
Дърветата се надвесваха над Алея 42 като балдахин, който се прекъсваше само покрай Тидуеловата ливада. Градушката се сипеше върху гората, чуваше се оглушително трещене. Отчупваха се клони, разбира се — това бе най-унищожителната градушка, която някога е падала по тези места, и макар да продължи петнадесетина минути, това бе напълно достатъчно да съсипе всички посеви.
Над главите ни блесна светкавица. Вдигнах поглед и видях огромна оранжева топка, преследвана от по-малка. Търкаляха се по върховете на дърветата от ляво и тук-там ги подпалваха. Изкарах колата в просеката, в този момент градушката престана и заваля пороен дъжд. Отново свърнах в гората, иначе нямаше да мога да шофирам. Криво-ляво продължих напред, прегърбен върху волана и вперил поглед в сребърната завеса, която осветяваха фаровете. Гръмотевиците тътнеха една след друга, излезе вятър, който свиреше в дърветата като свадлив глас. Отпред на пътя се стовари огромен клон. Прегазих го и се заслушах как пукаше и дращеше под шевролета.
„Моля те, нека да не падат по-големи — мислех си… или може би се молех. — Моля те, нека стигнем къщата. Моля те, нека стигнем къщата.“
Когато стигнах до алеята, вятърът вече беше ураганен и виеше зловещо. Дърветата се гърчеха под напора му, а поройният дъжд заплашваше светът да се превърне в блудкава овесена каша. Наклонената алея се бе превърнала в река, но аз карах без никакво колебание — не биваше да оставам тук; ако някое голямо дърво се стовареше върху колата, щеше да ни смачка като мухи.
Не допуснах грешката да ударя спирачки — колата щеше да поднесе и да се спусне по хълма право към езерото, преобръщайки се по склона. Вместо това включих на ниска предавка, леко издърпах ръчната спирачка и оставих двигателя да ни тегли надолу. Дъждът плющеше по стъклото и през водната завеса дървената грамада на къщата изглеждаше призрачна. Колкото и да е невероятно, още светеха лампи, грейнали като люковете на батискаф на три метра под водата. Значи генераторът продължаваше да работи… поне засега.
Мълния се заби като копие в езерото и синьо-зелената светлина озари черната водна повърхност, набраздена от вълни с бели гребени. Една от стогодишните ели, която растеше вляво от дървените стъпала, беше паднала наполовина във водата. Нейде зад нас още едно дърво рухна с оглушителен трясък. Кира запуши уши.
— Всичко е наред, слънчице — промълвих. — Вече пристигнахме, успяхме.
Изключих двигателя и фаровете. Без тях почти не виждах — светлината беше помръкнала. Опитах се да отворя вратата и отначало не можах. Напънах я по-силно и тя не само се отвори, а буквално отхвръкна изпод ръцете ми. Слязох и в светлината от блесналата светкавица видях Кира, която пълзеше към мен по седалката, пребледняла от страх, с ококорени очи, изпълнени с ужас. В този миг вратата се върна и ме удари по задника достатъчно силно, за да ме заболи. Забравих болката и грабнах Ки. Леденият дъжд за секунда ни измокри до кости. Само че изобщо не беше дъжд — все едно се намирахме под водопад.
— Кученцето ми! — изпищя тя. Почти не я чух. Но видях лицето й и празните ръчички. — Стриган! Изпуснах Стриган!
Огледах се и го видях да плува в потока, образувал се край верандата. Малко по-надолу водата се разливаше извън пътеката и се стичаше надолу по склона — ако течението отнесеше Стрикланд, сигурно щеше да потъне в езерото.
— Стриган! — подсмърчаше Ки. — КУЧЕНЦЕТО МИ! Изведнъж освен глупавата играчка всичко друго изгуби значение. Хукнах след него по алеята с Ки на ръце, напълно забравил дъжда, вятъра и ослепителните светкавици. Но на склона водата щеше да ме изпревари — движеше се прекалено бързо.
На ръба на алеята обаче играчката се заклещи между три слънчогледа, които се огъваха под напора на вятъра. Приличаха на осенени от Господ вярващи на евангелистко сборище: „Да, Исусе! Благодаря ти, Господи!“ Освен това изглеждаха някак познати. Невъзможно бе, разбира се, това да са онези три слънчогледа, които в съня ми бяха поникнали през дъските на верандата (и които бяха запечатани на снимката, направена от Бил Дийн преди завръщането ми), но безсъмнено бяха същите. Три слънчогледа като трите сестри вещици в „Макбет“. Бях се върнал в „Сара Лафс“; бях в зоната; бях се завърнал в съня си и този път той имаше пълна власт над мен.